Теза – българинът бил с робска психика. Обосновка – за 500 години има по-малко въстания отколко селски бунтове в Западна Европа.

Фактите:

Докато Османската Империя  е стабилна и жизнена, положението на населението е по-добро от това във въпросната Европа:

-няма масов глад ( в доста от северните страни има „гладни” гробища).

-ангарията е с 1 до 3 дни по-малко от тази на „свободните” селяни в Зап.Европа.

-не дава военна повинност. За сравнение - 10,20,30, 50 и стогодишни войни в Европа масово обезлюдяват селата, защото именно селяните са пушечното месо. Да прибавим и религиозните войни в Европа, както и непрестанните битки за територия между отделните феодални владетели. На този фон, „кръвният данък” ( „еничерството”) е процентно несъпоставим като тежест.

Същевременно, докато Европа е накъсана на владения, всяко от което взема данък при търговията, в Османската империя българските занаятчии и търговци   разполагат с територия от Виена до Кайро и Индия за бизнес.

Края на 18-ти век започва разпад на Империята. Пътищата и живота престават да бъдат гарантирани.

В резултат на което, „робското” население се самоосъзнава като нация и излиза след 400 години небитие.

Така, само за 50 години, успява да постигне Църковна независимост в противоборство с Гръцката (Вселенската) Патриаршия – наследник на хилядолетна култура – и Руските интереси. Постига реално очертаване на етно-религиозните си граници - Екзархията.

30 години по-късно, самостоятелно и въпреки интересите на Великите сили постига Съетинението, а през 1908г. – при същите неблагоприятни външни условия и Независимостта си.

Всичко това – за 120 години!