Стига с тази история. Стига сме се вторачвали в миналото. Давайте да гледаме напред в светлото бъдеще. Имаме толкова днешни проблеми- до историята ли опряхме...

Това все повече доминира в общественото пространство. И ако не бях закоравял прагматик, щях да съм един от първите, които биха подкрепили това. Но още от римско време (Цицерон) знаем, че „историята е учител на живота”, а след Оруел си даваме сметка и за това, че който владее настоящето, владее миналото. Който владее миналото – владее бъдещето.

Това е един от огромните проблеми и на нашата историческа наука и на обучението по история. Прочита на който  сме свикнали е – исторически факти и събития. Като напълно се забравя, че определени факти и събития формират устойчиви дългосрочни социални тенденции, предопределящи решения и поведение на обществото за десетилетия напред.

Формирането на националната държава през 19-ти век е съпроводено и от строго националистически прочит на историята в модела на „ние – добрите и те-лошите”. Този модел води до Първата световна война. Като завършекът й с мирният договор от Париж е отново в същият дух. Въпреки предупрежденията на американския президент, че този мирен договор е по същество – временно примирие. Моделът е толкова силен, че той е подписан независимо, че много, и политици и военни, си дават сметка за неговата крехкост и нетрайност. И в момента на разотиване, генералитетите на съответните страни – и победители и победени, започват да разработват плановете за следващата война.

Едва резултатите от ВСВ – колосални материални загуби и човешки жертви – карат европейският елит да промени тази националистическа тенденция. Планът на Моне/Шуман е само видимият връх на този опит за установяване на нова тенденция – блъдещето като единно европейско пространство. Зад ясните и лесно различими политически решения обаче, започва и един дълбочинен и някак „невидим” процес на преосмисляне на националнитеи стории. Моделът „ние-добрите – те лошите” е значително обогатен и става много по-адекватен на реалностите. И то най-вече на ниво училищно образование, програми за изучаване на историята и нейната културна интерпретация. Демонизирането на врага е заменено с разбирането на условията, идеите, тенденциите, собствените и чуждите грешки и т.н. Историята постепенно се деиделогизира и „очовечва”. А стимулирането на пътуванията и рязкото разширяване на мащаба на личните контакти дават плът на тази тенденция. Нещо което води до реалността на ЕС. И да подчертая: това става в ситуацията на огромно количество жертви и от двете страни и естествени условия за взаимна омраза. Но европейският елит е научил урокът на свръх национализма.

Този пример е достатъчно показателен защо непрекъснато се спъваме в историята. Защото всеки факт от миналото, колкото и значим да е сам за себе си, може да е или източник на нови тенденции или просто да води до дообогатяване на съществуващите, без да ги подмени радикално.

С настъпването на 10-ти ноември у нас остана чувството за начало на радикална промяна и сметнахме историята за излишен лукс, който ни „разсейва” от актуалните и винаги не търпящи отлагане задачи. А с влизането в НАТО и ЕС някак подсъзнателно като общество решихме, че онова което е било преди 10-ти е неотвратимо в миналото и то е работа единствено на професионалните историци. А това дали те работят по въпросите за анализ и осъзнаване на тоталитарното минало си е тяхна частна задача и дали се занимават ефективно с това или не, е без особено значение за обществото.

В общи линии, подобни нагласи са характерни за общества, където нещата вървят добре, а посоките и перспективите са ясни. У нас обаче не става така. Факт е, че експлозивната емиграция от първите години на свободата на пътуване намаля, но се стабилизира в последните години на 10% напускащи след завършване на средно образование и 10% напускащи от реализиращи се специалисти. Годишно. Стабилно. За по-неквалифицираната работна ръка –няма точна статистика, но и там цифрата е в тези рамки.

Същевременно, средният доход не само че не нараства в сравнителен план с този в ЕС , но и започва да се откроява и ясно изоставане в качеството на живот и в сравнение с другите бивши тоталитарни държави от Източна Европа.

Още по-страшен е факта, че в страната се наблюдава нарасващо „усещане за нещастие”. 2010 г. ударихме върхът – България е на едно от първите места в света по усещане за нещастие, претеглено през среден доход. Това означава, че страни в които средният доход е значително под нашия, хората се усещат по-щастливи и  успешни?!?

В такава ситуация, нормално, целият елит на нацията би следвало да търси корените на този проблем и начините за решаване. Най-малкото защото в социален аспект ситуацията започва да става взривоопасна, а в демографски – поставя под въпрос оцеляването на нацията. Да подчертая – 10% +10% годишна емиграция, на най-читавата част на нацията. Което в епохата на икономиката на знанието е равносилно на национално самоубийство.

И какво е обяснението? Че „народът ни е прост и мързелив” или, за да не е толкова грубо – някакви, едва ли не, генетични специфики на нацията. Тезата само привидно „обяснява” нещо. Ако обаче малко се позадълбочите ще видите, че нито обяснява нещо, нито издържа дори елементарна проверка на фактите. Защото същите тези „прости и мързеливи” хора, на Запад си се държат нормално  и са също толкова работливи и производителни, колкото и тамошните си колеги. И същите тези хора, върнали се в страната пак стават „прости и мързеливи”. Но това по никакъв начин не говори за някакви национални специфики на „народа”, а ... за специфики на самата система установена в страната. Но тази система не дело на бай Иван, Бай Хасан и леля Айше. Тя е дело на елита на страната.

Или пък ни втълпяват, че българина нямал морални устои и само гледал далаверата. И моментално ни навират в очите „бай Ганьо”. Т.е. – шах и мат. Ама не! Защото, в предговора на първото издание на „Бай Ганьо” на турски в края на 30-те години на м.в. турският критик отбелязва „блестящ събирателен образ на балканският парвеню”. И действително. Ако се вдълбочим в реално написаното, ще видим, че зад Бай Ганьо надничат българските студенти. И те се червят от неговите изпълнения. Т.е. Алеко е обрисувал блестящо парвенюто, издигнало се не благодарение на труд и кадърност, а благодарение на далавери с държавни  поръчки. И ни се струва, че той е вечен и присъщ на българската нация, само защото  е в най-видимата част на елита и след автономията и Независимостта и след 9-ти и след 10-ти. Той е видимият екскремент, който изплува на повърхността във водовъртежа на големите обществени промени, но зад него си ги има и студентите и Алековците. И проблем  за нацията не са байганьовците, а това, че понякога самият елит не може да ги надскочи. Но това отново е въпрос на система. От елита, правещ системата зависи дали ще доминират бай-ганьовците или (вече завършилите) студенти и алековци.

Що се отнася до морала на нацията, за него не може да се съди по бай Иван или Хасан или Айше. За  него се съди по морала на елита. Защото винаги и навсякъде, една от основните и най-важни роли на елита, наред с преразпределението на ресурсите, е това да бъде пример за подражание. За хората, „елит” са успелите. И ако успяващитте са такива благодарение на корупция и далавера, няма как хората да имат за критерий за собствено поведение и морал, нещо много по- различно. Тъй като е нормално всеки да се стреми да успее. Въпрос на система, създавана, установявана и налагана от елита е какъв ще е моделът на личностно преуспяване: дали корупция и далавера или труд и креативност.

За да не звучи голословно ще дам само два примера. Колчем  от ЕС ни „настъпят” за корупцията и липсата на видимо развитие, все ще се намери някой, я Президент, я МП или Министър да ни осветли (обидено), че това явление си съществува навсякъде. Другият пример: в една статия публикувана в списанието на Българското Икономическо дружество от средата на 30-те години, във връзка с демографските проблеми в България, под таблицата за детската смъртност, авторът е записал „Много страни са зад България, но нас те не ни интересуват”! Едното е логиката на парвенюто, което си търси извинение, другото – моралният максимализъм на пионерите, за които единственият достоен критерий за сравнение е най-доброто.

И в двата случая става въпрос за вътрешната морална нагласа на елита на страната. Вече стигаме плътно до въпроса „Защо”? Защо не знаем и не осъзнаваме тази си история? Отговорът е прост. Реалната ни история, онази която може да ни служи за опора и поглед в бъдещето е неудобна за нашият елит. Защото, ако се вгледаме в науката история, ще констатираме, че всеки нов етап в развитието на дадена страна неминуемо изважда на преден план съвършено нови елити и като манталитет и като модел на формиране и като прочит на собствената история. Просто защото е психологически невъзможно, носителите на старите визии да бъдат също толкова ефективни проводници на новите.

Какво се случи в страната след 10-ти ноември. Разтръбиха за преход. Всички говорим за преход. Но по същността си, става въпрос за „перестройка”. Целта на перестройката бе „трансформиране на политическата власт на партийната олиагрхия в икономическа”. Към днешна дата целите на перестройката са реализирани. Но преходът дори не е започнал. По имената на елитите ще го осъзнаете. И тук не става въпрос за индивидуалните качества на един или друг от този елит. Проблемът е в това, че се запази същата система за „назначаване” и „по рождение” на елита. Същата система, която отхвърля отговорността за резултатите, а се базира на преданост към силните на деня . Система при която личното обогатяване не е резултат на труд и креативност, а е на база на рична преданост, близост до властта, корупция и преразпределение в собствена полза на държавен ресурс. Система при която елита разчита – в крайна сметка – на външна легитимация и поддръжка, а не на еднозначни резултати в полза на страната. И в този смисъл, манталитетно, е без значение дали елита търси легитимация само в СССР/Русия  или добавя и ЕС и САЩ. Защото положителните резултати в страната се случват само като външно влияние. Но и най-добронамерените външни партньори не могат да свършат нашата си работа. Просто няма кой отвън да направи Прогарамата за модернизация на страната ни. Могат да ни посъветват, да ни помогнат, но няма кой да ни свърши работата. И именно тук започва най-опасното пропукване. Партньорите ни от ЕС и САЩ знаят от собствен опит, че модернизацията няма как да стане в условията на корупционен модел. И теоретически и практически е невъзможно. Но нашият елит колкото и про- ЕС или САЩ да иска да е , не е в състояние да изпълни това изискване, защото то означава да си отреже хранилката. Което е и собственото му вътрешно присъщо противоречие. Но това е и противоречието, което ни прави нещастна нация. Защото и ние самите виждаме това и попадаме в примката на стратегически импас. Социалната проницаемост „нагоре”, в елита, където човек би могъл да направи нещо съществено е напълно блокирана. И елита и ние знаем, че в тях са средствата, технологиите, знанието за масовата манипулация. Ние също. Което – впрочем – обяснява и „социалната пасивност” в обществото. Елита е блокирал естетвените възможности. Което единствено води до нарастване на усещането за „нещастие”. Като импаса е двоен. И елита знае, че това не може да продължава неопределено дълго, защото в страната започва да се трупа напрежение съпоставимо с онова от средата на 80-те години. Не може и да даде реални решения за отпушване напрежението, защото това означава да се откаже от собственият си статус. И – за себе си – те решават проблемът с емиграция. Хората емигрират в търсене на по-добър живот. Те – също. В края на 80-те намериха решението, като успяха да заблудят нацията, че правим преход, а не обикновена перестройка. Но както тогава, така и сега резултати им са плачевни за страната и след 22 години, постепенно осъзнаваме, че като с машина времето сме се върнали в онова време. Същият елит, същите резултати. И същото атомизирано общество, агонизиращо в рамките на индивидуалното ежедневно оцеляване.

Изглежда безизходно, но не е. Едното, чисто теоретично основание е, че няма система измислена и установена от хора, която да не може да бъде променена от други хора. А прагматичното основание се крие в историята ни. Просто трябва внимателно да препрочетем историята на ставането на Българската държавност след 450 години липса. Да се сетим, че тръгва от една книжица по История (т.е. преосмисляне на историческият опит като жалон за бъдеще), преминава през самоорганизирани медии,  училища и читалища и стига до създаване на Българско книжовно дружество през 1869 г. , прераснало на първият ден след обявяване на Независимостта на България в БАН! Без да се чакат Султански или еврофондове и фондации. В безкрайно неблагоприятна външнополитическа среда.

Нашата си история ни е дала жалоните как се прави гражданско общество и модерна държава. Задачата ни е просто да си препрочетем тази история, да анализираме факторите на успеха и да ги преведем на днешен език и с днешните технологии.

И именно затова, отказът от реалистичен прочит на историята ни е по същество – отказ от бъдещето. Докато не осъзнаем историята си, ще седим и чакаме светлото бъдеще като Годо, и все някой ще се появява и заявява, че Годо/бъдещето идва, и все няма да го има... Липсата на история не е само неосъзнат минал опит. То е безвремие. А в безвремието няма бъдеще. Тук.

Дедите ни са осъзнали, че нито има кой да ни направи общество,  нито пък държава. Заели са се сами. Успяли са в невъзможни условия. Което е добър старт и за нас!