Наследявайки върховната власт в Кремъл, Горбачов наследи и всички проблеми трупани от предците му. И за зла/добра участ, дойде във време, когато структурните недостатъци на съветският тоталитаризъм вече не можеха да бъдат „сметени под леглото”. Защото тази система има голям толеранс за замазване на проблеми. В демократичните капиталистически общества, всички икономически грешки лъсват чрез кризите. И по време на кризи има две решения – фалит или коренно реструктуриране. Болезнени операции, които обаче се извършват с минимално отлагане във времето. Самата същност на модерният  капитализъм не позволява дългосрочно отлагане на решенията във времето. Фалита е край и начало. Фалитът по най-демократичен начин отсява жизнеспособните структури. Така днешните проблеми ако не бъдат решени днес, то утре вече това става задължително. И се реализира. Жестоко? Безспорно. Но само в краткосрочен аспект. В дългосрочен, това е залогът за динамика и обществен просперитет.

В съветската система, фалита е изключен като решение не поради икономически фактори, а чисто идеологически. Като идеологическият акцент е толкова силен, че надделява над всяка друга логика. Отричайки пазара, тоталитарният социализъм непрекъснато задълбочава парадокса: от една страна – непрекъснато нарастващ дефицит, а от друга – свръхпроизводство на стоки и услуги без реално приложение. И поради това, че цялата статистика почива на идеологически постулати, то императива за непрекъснат растеж се превръща в самоубийствено оръжие. То стимулира морално и физически остарели производства, продукция ненужна никому и поради това – по същността си генерира непрекъснато нарастващ дефицит. Дефицита е вездесъщ: при храните, жилищата, колите,... но и при модерните индустриални продукти. Дефицита обаче поражда тотална корупция (връзките решават всичко) от това да вземеш кило пипер при дефицит, през „уреждане” работа за детето или „получаване” на дом или кола, та чак до плащане за пост – на ръка! И докато това не касае отбранителната промишленост, системата, чрез механизмите на тоталитарен диктат има място да маневрира. Просто се пренебрегват ежедневните интереси на хората. Налага се някаква псевдо уравниловка на изключително ниско ниво, която в краткосрочен план работи, защото дава усещането за някаква социална „справедливост”. Но в средно и дългосрочен план, този мит за справедливост непрекъснато ерозира. Първо, защото комунистическата върхушка живее в консуматорски свят, който на Запад е достъпен само за най-богатите, но и защото разликата в жизненото равнище в сравнителен аспект със Запада, непрекъснато се увеличава (вж. ГДР/ФРГ или Сев./Южна Корея). Т.е. след трупането на не жизнеспособни икономически структури, паралелно започва и натрупване на латентно социално напрежение. Нежизнеспособните структури са непоклатими, защото фалита е немислим, което означава, че те консумират контрапродуктивно ресурси. И тъй като ресурсите – винаги! – са ограничени, то това явление простичко се определя като „авто канибализъм”. Системата се самоизяжда. Но колкото повече произвеждат нежизнеспособните структури, т.е. колкото повече непотребни продукти и услуги излизат, колкото повече ресурси консумират те, толкова повече статистиката демонстрира успехи!?

Но от края на 60-те години започва процес на бурно технологично развитие. Особено видимо в ИТ. И започва драматичното изоставане и във военната сфера.

От една страна, социализмът никога не успява да пребори проблема „качество”. Още от 1926 г., когато лично Сталин признава това, та до последни издихания. От друга страна – никога не успява да направи реални иновации (изключенията само потвърждават правилото). И за това няма да отбелязваме тоталната икономическа и просто човешка неграмотност на управляващият елит. Проблемът е и системен. Представете си план за петилетка. Като започнете от производството на ракети, та до броя копчета и карфици. Ресурсите (всички!) са разпределени занапред. А в предприятието Х някой си Иванов е измислил, нов продукт. При капитализма, това се решава на мига. Собственика преценява, и ако е ОК – стартира моментално. При социализма, това води до преструктуриране на ресурсите на цялата държава. Дори Директора на предприятието да даде ДА, то ще му трябва изменение на плана, одобрение на Обединението, но и обединението трябва да преструктурира плана, но и те да са За, това е прерогатива на Министерството, ако и Министерството е За, то това трябва да се санкционира от Комитета по планиране, защото трябва глобално преразпределение на ресурси, а за това трябва и съгласие на ЦК. Погледнете само дължината на веригата и си представете необходимото време. Но и това не е всичко. Защото всяко ново производство крие риск. Иска време за усвояване. Което на практика ще означава неизпълнение на плана. Плана е статистиката, която трябва да отчете блестящи резултати ... И прекрасната идея днес, докато стигне до реализация – през няколко язви и инфаркта – е минало време. И когато започне, вече е ...остаряла. Което е пагубно във военната индустрия. А тя е основата на властта. И затова единственото решение е кражбата на технологии. Това е сигурност за всички по веригата. Но тази сигурност е фактически стратегия на планирано изоставане. И след като не е точно на най-високият връх се компенсира с количество. До началото на 70-те модела работи. СССР социално пропада, но пък е свръхвъоръжен. Сега обаче идва технологичната революция, при която, цялата индустриална инфраструктура се включва в играта. От чипа до последното болтче. И тук се появява отново проблемът – качество. Тоталитарната система го решава на две нива. Едното е военно – военните производства са на специален режим със специални изисквания. Засекретени „не съществуващи” институти и предприятия, че и цели градове. Но революцията изисква цялата икономическа инфраструктура като поддоставчик. Защото ако се правят „нови” предприятия към военната система, то това изисква време. И допълнително изоставане. Този път вече, не става въпрос за дефицита за масите, а за жизнен за системата дефицит – дефицит на модерни технологии, модерни производства и качество. Троен дефицит. А системата продължава да бълва куха продукция, която само гълта ресурси. Стратегически импас. Ресурсите драматично намаляват, но идеологията не позволява спирането на разхищението на ресурси, защото това би означавало да признае криза и фалити. А те при съветският тоталитаризъм са невъзможни по дефиниция.

В тази ситуация Горбачов вижда предизвестеният фалит на системата. И решава да я промени. Но реалната промяна означава да изтръгне залъка от устата на върхушката, чийто продукт е и той. Перестройката обаче е ход. Достатъчно е да подпише задкулисно примирие за край на Студената война. Достатъчно е да либерализира системата и да отрече идеологията, НО при условие да не се пипа елита. Т.е. ще въведе пазарна икономика и елементи на демократизъм, но няма да има Нюрнберг и масово препрочитане на историята.

Малта.

Задачата за целият тоталитарен елит спусната още през 1986 г. от Кремъл е – гответе контрол над властта с икономически средства в псевдопазарни условия.

Каква е компетентността на тоталитарният елит?

-Преразпределение на държавни ресурси за лична облага,

-Контрол чрез тайните служби с полулегални методи,

-Масова манипулация.

Става „промяна”? И какво? Когато старта е обявен, то предварително посочените хора започват с няколко обиколки преднина. Те вече са преразпределили държавните пари в частни ръце. Клановите структури си ги имат. Те контролират темпа и качество на промените. Приватизации и т.н. Доизточват държавата и личните спестявания с измислени банки. И докато средствата за масова манипулация си вършат работата, отново цялата власт е в техни ръце.

С което целите на перестройката са изпълнени успешно. Под вънкашност чужда и под име (почти) ново, пак са си те. Или техните синове и внуци. Или марионетки.

Това е „прехода” като перестройка.

Сега няколко думи как да го разпознаете.

Просто. Всяка реална мащабна промяна в системата неминуемо се реализира от нови елити. Като имена. Като манталитет. Като визия за бъдеще.

Имаше ли такава?

1.             Виновници за националната катастрофа подписана от Луканов през април 1990 г. ? НЕ!

2.             Виновници за геноцида наречен „Възродителен” процес? НЕ!

3.             Качествена промяна на елита? НЕ (само погледнете вестниците отпреди 10-ти, и хората даващи ни и акъл. Вижте и днешните медии и ще констатирате същите фамилии, техни наследници и обслужващ персонал).

Е, тогава, какъв преход? Чиста перестройка. Нищо повече. Именно затова непрекъснато ни говорят да загърбим миналото. За да не видим всичко това.

И понеже съм склонен да се съглася, се питам „И какво ако направя това?”

-              Имам ли перспектива за бъдеще по-различно – от онова от средата на 80-те?

-              На последно място ли съм в  ЕС по доходи и качество на живот?

-              Изоставам ли непрекъснато дори от събратята от бившите соц страни?

-              Имам ли перспектива за наваксване?

-              А някаква надежда за достоен живот и/или старини?

Съжалявам.

Това е перестройката / преход. И докато не осъзнаем това, картинката на бъдещето е предизвестена. Още от средата на 80-те!

Или както казва Г. Марков:  това „мислене доведе до катастрофа в нашето стопанство ..., до унищожение на нашата наука ..., до пълното унищожение на нашето изкуство ... и до свеждане на човешката интелектуална дейност до просто папагалство".

Помислете си, каква е разликата днес?!?