1. Митологията.

От гледна точка на структурната антропология „митът се отнася към минали събития преди сътворяването на света,... или през първите години, ...във всеки случай, преди дълго време...Но вътрешноприсъщата стойност, която отдаваме на мита, произтича от това, че дадени събития определени, че са се случили в един момент от време, също така формират и постоянна структура. Тя се отнася едновременно към миналото, настоящето и бъдещето” (Л. Строс),.
И следва да подчертая факта, че мита в определен момент от време формира постоянна структура, която се отнася към миналото, настоящето и бъдещето.

Митът не е лъжа или някаква обикновена измислица. В примитивните и домодерните общества, системата от митове съставлява интелектуалната инфраструктура на обществото. Те, на разбираем език дават обяснение не само кои сме ние и как сме се появили (свръх сили, богове, герои които са ни създали), защо става това, което става (природни и социални феномени) , кому следва да се подчиняваме (легитимация на властта) но и предписват правилата на ежедневното поведение по най-широк кръг от въпроси.

Митологията е първична форма на структуриране и обясняване на света и обществото в което живеем, за задаване на параметрите на обществено съжителство и отношения и тяхното управление.

Митът е разказ. И като всеки разказ, за него най-важни са емоционалните акценти, дълбочинното въздействие върху емоциите. По тази логика и разказвачът е полу свещено същество, защото той пре(по)дава истината. Всеки опит за преразглеждане на мита се възприема като лична нападка от разказвача. Всеки опит за критика на разказвача се третира като опит за ревизиране на мита.

Митът не е едининчен. Митологията, като начин за обяснение/ възприятие / регулиране на света е комплекс от митове. Всеки изглежда сам по себе си, но в същността си митовете на едно общество са взаимно вплетени, взаимно поддържащи се и взаимозависими. Това, че от научна гледна точка, или от гледната точка на външен наблюдател, отделните митове в една културна система са  противоречиви, не пречи самата система да ги приема безкритично каквито са. Без да се нарушава хармонията на целостта. Тя съществува такава, каквато е благодарение на системата от митове. И когато по една или друга причина един мит бъде съществено трансформиран или развенчан, то това не е проблем на отделният мит (демитологизирането на Бог, Герой или природен феномен), а на системата като цяло. Вкл. и като модели на легитимация на структурата на власт/подчинение. И в най-добрият случай, митът деградира до това, което е: един патетичен разказ.

Зад всеки мит стои Индивид или група хора, които са се опитали да интерпретират един или друг от феномените заобикалящи човека в ежедневният свят. Но в митологичната структура, те или стават част от самият мит или биват анонимизирани. Защото именно разказвачът прави от една (прото) научна интерепретация, приемливото за хората –обяснен модел за поведение и разбиране. Т.е. разказвача, като медиатор е онзи, който ще наложи мита. И именно неговите ученици ще го прехвърлят в бъдещето.

По своята същност митът е и модел за дългосрочното –успешно – оцеляване на даденото общество. Той е основа за стабилността му във ремето, като прехвърля и в бъдещето успешните за даден момент модели на поведение.

Като емоционален разказ той подчинява човешкото поведение. В домодерните общества, той е всичко[i]. Днес, интерпретирано като вчера и утре. Миналото и бъдещето в едно. И когато митът се разпада – рухва цялото познато в момента общество.

Понякога този крах е толкова стъписващ, че единственото му обяснение е в митологичната структура. Напр. рухването на американските цивилизации в сблъсък с конкистадорите е именно сблъсък на митологемите и реалността. Обществото трябва да воюва първо срещу собствените си митологеми, за да може да разпознае врага! Брадатият бял Бог идващ от морето е точно повторение на мита. Конете и пушките само го потвърждават. Отбраняващите се оказват не срещу реален враг, а срещу собствените си вярвания! Наложителната битка не е толкова военна. Тя е срещу мита. Тя е и Богоборска. Тя е срещу цялата митологична структура на собственото общество. И тук отново проличава комплексният характер на митологичността.

Развитието на цивилизацията постепенно преодолява този стрес, чрез парадигмата на науката. При нея, вече изначално е заложено, че тя подлежи на развитие и в този аспект, всяка обществена вяра е не повече от устойчива хипотеза. И на ниво развитие, оборването на една хипотеза[ii], колкото и да е устойчива и разпространена, води единствено до пренареждане на социални статуси в дадена относително затворена обществена подсистема. Оборването на хипотезата е повод за ново начало, но не и за крах.

Да се върнем отново към факта, че митологичната структура не е нито „естествена”, нито „изначална”. Тя има творители, медиатори и апологети. Тя е емоционално патетичен разказ, претендиращ да обяснява и регулира реалността. За разлика от научният подход, постепенно интегриран в обществената практика на Европа от Възраждането, при който, всеки разказ подлежи на обективна (пре)оценка и в крайна сметка – не е окончателен. Докато митологията затваря реалността в предзададените тези, научният подход отваря погледа. В статичните общества, митологията доминира безпределно, а в отворените, динамични общества – адекватният отговор е отказ от абсолютността.

1. Българският архаизъм

Позволявам си да определя днешното състояние именно като архаизъм, защото практически всички социални области са ясно доминирани от митологеми. А митологичните общества са до модерни. Като тази митологична пелена касае не само масовото съзнание, но е характерна и за „научният” елит. Това е очевидно в областта на националната ни история. Изключително показателен бе казусът „Митът Батак”. Накратко: авторите на едно научно изследване, което поради своята не атрактивност (по същество – тестване на методология) в нормална среда, биха останали напълно неизвестни на широката публика, се превърнаха в обществен враг №1. Тон за това дадоха водещи историци и политици (начело с Президента?!, който също е историк). Изследването си задава въпроси като : „Защо точно Батак е митологизиран в общественото съзнание, а не напр. Перущица или още няколко населени места със сходна съдба” и „Как става един мит”. Напълно правомерни за научно изследване въпроси[iii]. Но реакцията на тях бе истерична и ... единна. А това е възможно само в митологично общество. Вече подчертах, че всеки опит за научен анализ на митове, среща непосредствен отпор от разказвачите на мита, защото това се схваща от тях като директна атака срещу социалните им статуси. А масовостта на явлението подчертава, че и цялата ни съвременна култура е митологическа. Че митологемите са залегнали и в учебните програми и в културните артефакти, които задават емоционалната нагласа за възприятие на мита. С рядко единодушие, митологичното общество се възправи да брани една от основните си социални ценности: „Клали са ни. Ужасно много са ни клали”. А че става въпрос преди всичко за митология, а не за някакъв, макар и специфичен, но все пак – научен прочит на историята, става ясно от начинът на дискусия по „казуса Батак”. Изцяло патетичен и емоционален[iv]. Една истерична психоза, в която отново науката бе подменена с митове. Защото, един научен подход би потърсил мястото на Априлското възстание (Батак е подсъбитие) в контекста на неговото проявление, а този контекст е еднозначен – борба за национална независимост. И тази борба е и автентична и успешна. Но –забележете! – силата на мита „клане-жертва” е толкова голяма, че емоционално поглъща и психологически рязко доминира над победите „Независима Екзархия”, „Съединение”, „Независимост”.

В този случай, става въпрос за домодерна митология в чист вид, защото дори и един плах опит за теоретично осмисляне на даден мит е в състояние да накара огромна част от обществото да се почуства застрашено.

В аспекта на митологичното общество, колкото един мит е по-съществен и определящ общите емоционално-психологически нагласи, толкова по-силна е реакцията на всеки опит за негов анализ. Защото домодерните общества не разпознават, емоционално, разликата между приказката и изследването. Това, че на повърхността се правят някакви опити за преобличане на митове в дрехите на научността, не означава, че и по същество е така. Защото науката разполага само с факти и хипотези[v]. Митовете – с емоционално закрепени реакции в индивидуалното и колективно подсъзнание.

Една научна хипотеза засяга няколко аспекта на даден проблем. Митът обаче е всеобхватен – той си има семантичната и семиотична рамка, той е емоционално закрепен и на всичко отгоре, за него важи правилото: така е защото е така. А освен това, в митологичните общества, митовете не са сами, а оформят собствена, цялостна система. При което, дори опит за изследване на един единствен мит, засяга цялата митологична структура.

Примерно, казусът Батак засяга една цяла митологична верига: клали са ни – туркофобия – неуспяващи, с робска психика –задния двор на Европа – русофилия. В антропологичен аспект, срутването на един мит е цялостна заплаха за базовите емоционални нагласи на обществото и това води до усещането за крах. По елементарната причина – на обществото е наложен еднозначен модел за самоидентификация . И национална и личностна. Защото митологичното общество е плоско. То се самоизмерва. Максимумът до който стига е двумерен модел. Ние – добрите- и те – лошите. Да-не. Черно-бяло. Което е отказ от разбирането за многомерната комплексност на света.

Сегашното българско общество е митологично не само в исторически, но и в социален аспект. Гурутата на общественото мнение, хората които правят учебните програми, творците на културни артефакти са обсебени от митологичността и я възпроизвеждат непрекъснато. Което само потвърждава тезата и за тяхната архаичност, независимо дали се позовават на Хофстеде[vi], У.Еко или Бурдийо.

1. Нестаналата революция.

Голяма част от устойчивите, модерни митове на повечето общества са национални и просъществуват във времето именно като начин да  кажат на даденото общество „ние сме добри, силни, умни, устойчиви и т.н.”. Т.е патетиката на митовете със своята  емоционална мощ на въздействие помага на обществото да просъществува дори и в много трудни времена, защото задава една присъща убеденост – ние сме могли и независимо какво става сега, пак ще възкръснем като Феникс от пепелта.

Но, говорейки за митологеми, не бива да се забравя, че говорим и за власт! Няма митологеми безотносителни към властта, защото в митологичното общество, самите митове са основен елемент за легитимиране на властта!

Напр., един безпристрастен анализ на устойчивите митологеми в нашето общество днес, би показал, че във властови аспект, те имат двойно предназначение: да сакрализират ролята на Русия в нашата история и същевременно – особено след 9-ти – да легитимират новия елит и неговият НЕ национален характер. От една страна, на база митологеми, нашата история (в цялостен контекст) е така композирана, че с нея да се гордеят ... руските деца. От друга - митологемите не спомагат за оцеляване в трудни времена. Цялостната митологична структура е такава, че обществото е поставено в пасивната роля на очакващ субект. Т.е. промените не стават благодарение на самостойна обществена активност, а за сметка на някакъв външен благодетел (с доминанта – Русия). Дори когато се опитва – уж – да надмогне това, елита отново търси митологичната легитимация. Не резултат от дейността, а външното припознаване.

За сравнение – около 80% от обществото (и елити и маса) са твърдо убедени в сакралността на „клали са ни” като идентификационна ценност, 60% са убедените „русофили”, към 80% са твърдо убедени в това, че „народа е прост”, в „робска психика”, в „за нищо не ставаме”. А това означава, че дори в митологемите си, нашето общество не е автентично. То е пасивно и производно. Дори в архаизма на митологемите няма самостойни импулси. Те са външни. А за идентичност остава единствено сакралната пасивност на жертвеният агнец.

Ако погледнем някои от характеризиращите България днес монументи ще констатираме дори чисто визуално тази подчиненост: София е изцяло доминирана от Паметника на Съветската Армия (36 м), а паметника на – уж – националната икона В.Левски е 12 м. Единият доминира безспорно градската среда, другият е скрит в нея. Същото е и в Пловдив . Альоша доминира целият град от върха на тепето, а долу, в подножието му, сред растителността е скрит паметника на Левски.

Това, че обществото ни е изцяло митологизирано се потвърждава и от още един факт. Зад Батак и „клали са ни” застана – съвсем искрено – поне 80% от обществото. В псевдо научната интерпренация, това бе представено като защита на изконни национални ценности на Възраждането ни. При което отново наблюдаваме чисто митологична подмяна. В научен аспект, Априлското възстание е инструмент. Както и всяка отделна битка по време на война. За България – това е 100 годишната война за независимост и национална еманципация. Успешна. Т.е. от гледна точка и на историята и на националните интереси, а и от чисто психологически подбуди на модел за индивидуална и национална самоидентификация, в нашето общество би следвало, емоционално, рязко да доминират успехите. И нека разгледаме обратният контрастен пример – Руската митологема за ВСВ. При тях митотворчеството сакрализира огромното (обяснимо единствено с пълно пренебрежение към човешки живот) количество жертви и идентификацията им с Победа и Справедливост. Пробвайте в руски сайтове да намалите броя на жертвите им – с 5 или 10 милиона и ще се окажете в центъра на оживен исторически, научно обоснован спор. Пробвайте обаче, да „пипнете” теми като „справедливост” или „символ на Победата" и върху Вас се излива гневът на огромната част от обществото. Класически пример за „фениксова” митология. За цената на победата не се спори. Тя е висша ценност не подлежаща на дискусия.

Нещо, което на подсъзнателно ниво наблюдаваме в българското общество до 9-ти септември. Най-красноречив и еднозначен пример е, че огромната част от будните българи заминали да учат в чужбина се завръщат да правят бъдещето си в страната. Тогава. Сега е обратното. В първият случай, ясната идентификация е:  трудно е но можем и го правим. Вътрешно присъщ за обществото пионерски дух[vii]. Днес е обратното. И тук няма генетични национални промени, а промени в митологичната обществена нагласа. Успехите са емоционално „изядени” от „клали са ни” и „робска психика”. Закрепването на този тип митологични акценти е формирало едно инфантилно, пасивно и губещо, като нагласи, общество.

От гледна точка на модерната социология и антропология обаче и това не е повод да търсим някаква неочаквана „българска” специфика. Да не забравяме, че митовете са вътрешно свързани с властта. А властта след 9-ти е НЕ национална и по същество, тя отрича цялото Национално Възраждане и култа към Независимостта. Защото България става , де факто, губерния (или република) на СССР 100% доминирана от Кремъл. Което обяснява и истеричните усилия на новите елити да закрепят в общественото съзнание митологемите за сакралната роля ва Русия в нашата история и демонизиране ролята на Турция (не на Османската империя – sic!), както и митологизиране на „трагизмът на българската история”, непременно съпътстван от „малки сме”, „клали са ни”, „толкова можем сами”. С което от общественото съзнание на практика изчезват проблеми като Независимост и Отговорност на елитите за резултатите. В тази връзка дори само съпоставката на емиционалната обществена реакция на два факта е показателна: В случаят на „Митът Батак” обществото реагира като на жива рана. И същевременно, на двата напълно доброволни опита на Живков да поднесе Независимостта на България на тепсия на Кремъл, същото това „гордо” и „непреклонно” общество, също толкова „националистично” ...не реагира нито емоционално, нито рационално. Реакцията бе от „маньовър” до - „ стига с тази история”. Въпреки, че двете събития са напълно несъпоставими от рационална гледна точка. В първият случай – едно частно научно изследване, във вторият – двукратен акт на опит за Държавна измяна! Няма прагматично обяснение вън от това, че обществото ни е митологизирано. Нещо повече, то не е изначално такова, както се опитват да го представят разказвачите на митове. Напр. до 9-ти Митовете за Независимостта и Неприкосновеността на Екзархийските граници на страната са обществена доминанта. И в нея няма априорно безотговорни елити. Всеки, без значение от статус, отговаря за ненакърнимостта на тези две „свещени крави”. Така, от началото на м.в. , обществото постепенно влиза в модерната епоха на интереси, прагматика, резултати и отговорност. Да. Фердинанд е обявил Независимостта, но в модернизиращото се общество, това не е повод да се подмине фактът, че той олицетворява отговорността за Ньой и е принуден да се оттегли от властта!

От тази гледна точка, 9-ти, в обществен аспект, не е революция, а контра революция. Защото захвърля страната трайно в до модерните, митологични времена. Цялата обществена наука се връща назад. И семантично и семиотично. Най-очевидният факт на цялата митологичност на конструираното общество е Мавзолеят на Г.Димитров -  учебникарски пример за митологичният характер на новата власт – героят от „създаването на нова България” . В този артефакт откриваме всички основни компоненти на правене на митологеми. Обожествяването на героя, който ни е сътворил, който е обяснил кои сме, който е наложил правилата и митологемите легитимиращи властта. Налага се пантеон на героите с приказки за подвизите им. Историята е подменена изцяло с митология, а историческите  факти са извадени от контекста на събитията и са изцяло обект на приказки с добре премислени емоционални акценти. Научното познание на обществото е жертва на непререкаем догмат, при  което научността изчезва за сметка на приказките с техните герои и заклинания (самият факт на изучаването на научната (?!) дисциплина „научен комунизъм” е достатъчно показателен). Социалните процеси не са обект на изследване, а стават приказки, чиито сюжети и емоционални поанти се задават от имащите право да творят митове. Истината в научен аспект и „художествената” измислица се припокриват (вж.Време Разделно[viii]). Художественото и „научното” се смесват. И всичко това облъчва денонощно, едно лишено от конкурентна информация общество. Истината е обект на емоцията на разказ по (пред) зададена тема. И тъй като фактите (особено историческите) са и документирани и често противоречащи на приказните повествования, то постепенно и те биват отстранявани за сметка на митове. Българската история губи окончателно реалните си научни основания и се прехвърля в митологичните времена (напр. истеричното „тракизиране” на историята). Колкото по-малко писмени извори – толкова по-добре.

Без история и преизпълнено с митологични интерпретации за ставащото, обществото е изцяло в плен на митологеми, старателно конструирани от властта. Митологията е толкова могъща, че дори тогава, когато фактите просто смазват митологичните постулати, пак се намират начини – „научни” при това – за приказно обяснение на реалността[ix]
Действително, няма общества без своите митологеми. Въпросът е към какво водят те. Дали, към дългосрочна стабилност и развитие или към застой и разпад.

И второто – дали успяват да видят зад митологичният разказ реалният интерес за днес и за утре. Което е и част от ролята на социалните науки.

Да подчертая отново – митологичното общество се срива, когато митологемите се срещнат с реалността. Както цяла цивилизация на Южна Америка „умря” от 300 души конкистадори. Примерът е драстичен, но виждаме същото и в нашето общество. Не толкова радикално, но и то е на път да изчезне в сблъсък с реалността. Митологемите са непокътнати, няма обществени атрактори освен разказите за мнимо величие в необозрими времена. И всичко това – без да дава перспективата на „можем” и „ще се справим и с това”.

 

---

[i] С появата на развитите религи, митовете се вплитат в тях, така че, стават едно цяло. Напр. самите светци, постепенно придобиват чертите на митологични герои.

[ii] В системата на Попър, всяка теория е научна само тогава, когато подлежи на проверка и отричане. Т.е. – тя е устойчива хипотеза подлежаща по същността си на развитие!

[iii][iii] За целите на анализа, без значение е качеството на самото изследване, защото то не бе обект на научна (в съвременният смисъл) критика, а на яростно, патетично отричане.

[iv] Редките – за уважение – изключения, в този случай само потвърждават правилото.

[v] Много показателен е примерът с научните изследвания на проф.Пл.Цветков, свързани с документален и фактологичен прочит на идторията ни от 19-ти и първата половина на 20-ти век. Неговите тези на практика нямат сериозна научна критика. Но остават неизвестни за обществеността, защото колегите му, „професионални историци”, в медийните си изяви или го „подминават”, или го надговарят в чисто митологичен план. Наука vs митология.

[vi] Защо толкова малко успяваме – Ю.Генов –С.2004г. На 542 стр. липсват реалните успехи на българското общество от последните 140 г., липсва анализ на реалните проблеми, въпреки, че е пълно с цитати на най-модерни западни автори.

[vii] В една икономическа статия от средата на 30-те години, авторът, в таблиците със сравнителни данни, позициониращи България, в бележка под линия отбелязва: „Разбира се, има и страни много по зле от нас, но те не са ни мерило(!).”

[viii] Родно, дясно и ляво:Антон Дончев, А. Хранова - http://www.librev.com/arts-theory/413-2009-06-16-06-07-56

[ix] Много показателен е дебатът за Паметника на Съветската Армия. Напр. Професорът по история Др.Драганов признава, че в България е нямало фашизъм (ерго-няма от какво някой да ни „освобождава”), НО понеже е имало фашизъм в някои европейски страни, то този паметник следвало да доминира София?!? Което е логически абсурд.

Трябва да се отбележи, че как гледаме на фактите/митовете е въпрос И НА ЛИЧЕН ИЗБОР!!! С други думи: АЗ/НИЕ ИЗБИРАМЕ дали да поставим фокуса на „успяли сме/ще успеем“ или „клали са ни“! Аз избирам необходимото Възраждане 2.0:
http://bitly.com/tRxJjI
Пътя за носителите на промяната минава през абсолютно доброволното и съзнателно прието „самоимунизиране“ срещу негативни влияния/манипулации за сметка на ПОЗИТИВНИЯ дух на „социалното предприемачество“:
http://bit.ly/uJsVwv

Милен Райчев

Mythology is the easy way to control the masses. Mythology lies deep in the subconscious mind of the whole population.
There are two ways of ruling a population, either through fear by creating threats for foreign countries and from inside between different tribes, or through enlightment of the real nature of man and his environment.
All governments choose the first method, only a few bold leaders of minorities adopt the enlightment path of wisdom.