1.       Световната криза.

1.1   Американски специфики

Това, което почти не се чува е, че американската криза, плъпнала и по света, има два различни източника.

1.1.1          Традиционен – свързан с икономиката и най-вече – структурата на собствеността и с финансовата система.

При традиционния капитализъм моделът е пределно ясен. Инвестираш, правиш предприятие, като собственик имаш пълните права да се разпореждаш с благата/печалбата. И същевременно, ако не върви – понасяш загубите. Модел, който 150 години придава огромна скорост на развитието. Права неотделими от отговорността.

Акционерната форма е модел, при който, даден собственик се отказва от част от изконните си права(право на управление и право за еднолично решение при консумиране на печалбата), за сметка на съ- собственици, които си плащат, за да откупят част от фирмата. По този начин, предприятието може скорострелно да натрупа капитал за развитие. Така, началният собственик, разделяйки се с част от бъдещата печалба и оперативен контрол, цели да постигне рязко увеличаване общата печалба, а от тук – и своята. Независимо, че вече няма 100% права. Най-прост пример: при милион печалба на предприятието днес и 100% собственост, собственика прибира този 1млн. Но ако се раздели с 50% от собствеността и разрастне мащаба, то се очаква печалбата да скочи на 10 млн.(поне), т.е. собственика ще получи 5 пъти повече печалба. Останалите 5 млн. ще отидат при инвеститорите. Това е моделът ползволил на  американските компании да станат много бързо най-големите в света[i]. И същевременно дава инструмент, в частната инициатива да се натрупат мащабни капитали, способни да инвестират и в най-капиталоемки проекти.

И в тази логика, следва вече да включим и управленската. Защото, с усложняването на производството и като технология и като мащаб, все повече се налага необходимостта от строго специализиран управленски труд. И се създава своеобразна каста от наемни специалисти, които нямат собственост, но от тях зависи рентабилността на собствеността. И докато фирмите са с по-нормални, обозрими размери, все пак собствениците (или поне онези няколко от тях, които държат контролния пакет) имат възможност за реален контрол над действията на професионалните мениджъри. Но още от средата на 50-те години на м.в. в добрите учебници по управление се появява казусът „Управителен Съвет – оперативно ръководство”, чиято същност е в това, че стратегическите решения на собственика са изцяло зависими от оперативното ръководство, защото то е източник на цялата информация. Естествено, всяко организационно решение (вкл. обвързване заплащането на мениджърите с акции на компанията) е палиативно и недостатъчно и започва доминацията на борсовите източници и финансовата система като цяло. Логиката е –наглед – необорима. Колкото компанията е по-добре управлявана, толкова и акциите й ще са по-добре и високо котирани. Т.е. над традиционният пазар на продукти/услуги се надстроява още един – на акции. Но акционерната форма има и още една присъща цел – разпределяне на загубите/отговорността. И така, наред с един ясен и привичен пазар (традиционен,базов), до голяма степен обективно измерим и оценим (на стоки и услуги) се появява и абстрактен пазар, който оценява ... колкото рационално, поне още толкова емоционално[ii] базовия пазар.

Продължаваме с развитието на структурата на собствеността и асиметричната информация. От една страна, разрастването на компаниите предполага все повече акционери. Първият тип са дребните, индивидуални акционери, които обикновено са без право на глас, а за да влезеш в групата на по-големите акционери (с право на глас и някакъв реален контрол) се изискват все повече начални инвестиции.

И –време е – да включим и следващият фактор – държавата. Защото, особено по времето на студената война, срещу свободната икономика стои тоталитарната държава, която е в състояние, във всеки момент, да концентрира огромен ресурс в една или друга област, без значение от рентабилността. Противодействието е – държавната поръчка. И държавната поръчка може да осигури стабилна печалба за години напред на една или друга частна компания. По тази логика, държавата от регулатор и контрольор на правила се оказва ... един от сериозните икономически играчи и в свободната икономика.

И пак – собствеността. Усещането за недостиг на адекватна информация за капиталовия пазар в индивидуалния инвеститор се компенсира от създаване на инвестиционни фондове. Логиката – инвестирам парите си при професионалисти, с оглед да бъдат максимално защитени. Но същото е и при големите компании.

И се оказва, че все по-големи маси капитали са управлявани от ... наемни мениджъри. Финансовата система – надграденият пазар над основния – постепенно се превръща в средство за преразпределяне на „нечия” собственост и „нечии” печалби. Финансовата система става емоционално-икономическа абстракция, работеща по собствена логика на „бързите” пари.

Малко известен е фактът, че най-бързо развиващият се сектор през 20-ти век не е автомобилната индустрия, или военната или дори инфо технологиите. Най-иновативна е ... финансовата система. През 80-те, има години, в които броят на новите финансови инструменти надвишава броят дни в годината!

С две цели – преразпределяне на собственост/печалби и застраховка от инвестиционни загуби.

Но проблемът не е в това. Проблемът е в атомизацията на собствеността/отговорността.

Пресечната точка в която се концентрират всички интереси е спекулативната краткосрочност!

За мениджърите – бонуси, заплати, кариера – всичко зависи от днешното (в края на годината) котиране на акциите. За собствениците – също. И започва масово „нелогично” икономическо поведение. Всеки мениджър е заинтересован да „отчете” максимален резултат[iii] . Включително и чрез манипулиране на отчети. Това качва акциите, така, че и атомизираните собственици са доволни от това. Балон, който все някога ще гръмне (пр. кризата на дот ком компаниите от началото на т.в.), но в общи линии няма вътрешни интереси препятстващи това. (При традиционният капитализъм с ясна собственост/отговорност има баланс на интересите днес/утре/следващо поколение).

Вторият основен проблем при атомизацията на собствеността и хиперактивната държава е срастването на корпоративни и държавни мениджъри. Докато при традиционната капиталистическа логика, Управителният съвет(УС) включва основно собственици, то при УС на модерната корпорация в хиперактивната силна държава, членовете се оказват отново – като болшинство – наемни мениджъри. При което става непрекъснат обмен на мениджъри между държавната и корпоративната бюрокрация.

Този процес на атомизация на собствеността и по този начин – на снемане на личната отговорността, променя цялата икономическа парадигма. Всички говорят за частната собственост, но тя по същество се оказва ... „ничия” във финансовата система. Нещо, което още в края на 80-те бе констатирано от водещи икономисти със сериозен опит в Източна Европа!

И ако трябва да направим безпощадно, политически „некоректно” заключение, при този модел на развитие на корпоративна собственост, днешната криза в много аспекти е подобна на кризата на тоталитаризма – има икономически провали, няма персонални отговорници за това.

За тези, които считат, че това е прекалено смел извод, да напомня, че ако  кризата от 20 и 30-те години в САЩ води след себе си вълна от масови самоубийства на „капитаните на икономиката”, то при днешната криза, „големите” отидоха да си изискат държавните подаяния с корпоративните джетове.

Т.е. огромните корпорации са придобили същите управленски черти, като тези на огромните квази предприятия при социализма. Те се водят от принципа „твърде голям за да фалира” и „връзките” с държавната бюрокрация, т.е. възможността да налагат държавни регулации в своя полза. Конкретни примери – сектори като IT технологиите, които се характеризират с изискване за огромна креативност, нисък капиталов праг за влизане в бизнеса и нисък праг на държавни регулации са пионери в съвременното развитие. Подобен сектор е напр. фармацията, но там държавните регулации са огромни, което означава, че самата държава слага праг за влизане в бизнеса. Т.е. ако гледаме САЩ – от едната страна е дерегулираният айти сектор с безспорни постижения на „чистия” капитализъм и момчета и момичета (правещи продукти, на които практически безплатно се радва цялата планета) ставащи мултимилионери и милиардери само на база креативност и -от друга - фармацевтичната (свръх регулирана) индустрия, предизвикваща от съмнения в силата на пазара та до всевъзможни теории за конспирация.

1.1.2          Модерните аспекти

Съвременната криза обаче има и две напълно нови определящи характеристики.

Икономиката на знанието се среща с традиционните икономически измерители. За пример – САЩ държат над 80% от патентите и лицензите за всички ключови за съвременността технологии. Което, грубо казано, означава, че независимо кой ги ползва и прави „реалният” продукт, няма начин да не отчислява по нещо и за фирми в страната създала ги. Но това поставя въпроса, доколко съвременните икономически модели (М.Кастелс) са в състояние да отчетат това ?!?

Втората и – още по-невидима – специфика е очертаващото се просуматорско (Тофлър) общество, при което все повече консуматори на продукт/услуги по силата на гражданско поведение/интерес стават и доставчици на такива. Напр. вместо семействата да разчтитат на частни/държавни/общински компании да организират извозването на децата им до училище, те се организират така, че напр. един или два пъти седмично всеки да транспортира децата. Същото е при гледането на малки деца (микро детски градини), при някои битови услуги и т.н. Като сферата на тази икономическа активност непрестанно се разраства, в зависимост от индивидуалната креативност и гражданско поведение. Така изброени, тези сфери изглеждат „дребни”, но по различни оценки, към 2005г. става въпрос за не по-малко от 30 милиарда!

Това означава, че –особено в САЩ – съвременната икономика търпи структурни изменения на парадигмално ниво. Измерено с традиционни икономически показатели, без да е спаднало (напротив-нараства) нивото на икономическа активност, и знанието и порсуматорските продукти могат спокойно да влязат в индикаторите за криза?!

Така, когато говорим за кризата в САЩ, трябва да имаме предвид, че става въпрос за проблеми породени от атомизацията, социализацията на собствеността (т.е. момента на пълна икономическа безотговорност  на топ мениджърите за резултата), за свръх държавни регулации (неприсъщи за предполагаемата капиталистическа парадигма) и за ... качествено нови икономически явления, които традиционната парадигма няма методология да отчете.

1.2  1.2 Европейската криза.

Единият, видим аспект, е капиталовата (най-вече- финансовата) свързаност на европейската и американската икономики. Но далеч не се изчерпва с това. Кризата открои строго специфични, европейски черти. Да започнем с това, че тя не се отрази по един и същи начин на всички европейски страни. Напр. Германия, където структурата на собствеността е ясно идентифицируема и принципа „Няма безплатен обяд” са доминиращи, кризата премина като лека настинка. Вярно, мултинационалните германски компании (финансови, индустриални) я почувстваха сериозно, но понеже гръбнакът на икономиката са МСП с технологична доминанта в секторите си на дейност, те я усетиха единствено като ограничение в оперативната дейност – отражение на проблемите в мултинационалният банков сектор на Германия. И за още няколко страни в Европа с тези характеристики, кризата също бе настинка. Истинската криза обаче е в системните за самият ЕС характеристики. ЕС възприе единна валута, но поради късогледство не прие и единна икономическа политика. И параметрите на кризата в Европа далеч не са съпоставими с тези в Щатите. И в самата Европа, кризата има различни измерения в различните типове държави.

Най-вече, защото става въпрос за различни модели държави. Приемаме, че ЕС се основава на социалната държава. Но социалната държава в Европа има няколко модела – Скандинавски, Френски, Германски. Въпреки, че много от параметрите са сходни, резултатите са различни. Има две групи социални държави – на социални плащания съобразени с производителността на труда (грубо казано- северните) и такива, при които социалните плащания са с източник – задлъжнялостта. Т.е. Европа е на две скорости – логичната, при която се търси баланс на днес, утре и „деца” (Сев.Европа) и Европа на „днес”-напр.Франция. При Европа на днес и сега доминират краткосрочни политически показатели , без мисъл/отговорност за утре.

Всъщност, цялата политика на ЕС демонстрира това. Защото „утре” отрича да залъгваме популистки обществото днес.

Така, европейската криза корени в едно базово противоречие – не може да има единна валута без единна икономическа политика. Тук не става въпрос за свръх регулиране (характерно за ЕС), а за основни икономически принципи следвани от страните евро ! Да кажем – дълг/БВП, дефицит, инфлация и още 5-6 макроикономически показатели.

Кихавиците в Щатите, отключиха структурните недостатъци в Европа. Но, така или иначе, кризата има различни измерения. ЕС трябва да реши проблема „единна валута – некохерентна икономическа политика”.

За съжаление, в масовият дискурс не се вижда това, дерегулативно средство, а се търси ... напр. единна фискална политика. Което е фалшфикация на проблема.Т.е, това не е решение, а задълбочаване на кризата. ЕС се нуждае от повече германски модел и повече дерегулации. А регулирането на фискалната система в посока уеднаквяване, е обратното на това.

2.      2.  Българската криза.

Българската криза бе отдавна предизвестена и просто се чакаше световната икономика да кихне. Защото нямаме устойчива икономика(ако дори имаме икономика!).

Още в разгара на темповете на растеж, няколко специалисти прогнозирахме, че развитие основано на сектор „строителство” без реален, обемен, вътрешен пазар е кух. Така се и оказа. Защото това са моментни, точкови инвестиции. Независимо от темповете на растеж, те нямат устойчивост във времето. Днес има търсене за къщи – ок. Стават. Влизат парите. Преразпределят се. И това е. За разлика от едно предприятие за продукт/услуги,което носи печалба и добавена стойност години наред.

Така че, когато всичко бе заложено на недвижимите имоти, икономиката, като устойчив източник на доходи умря. В момента на "растежа" и масата чужди инвестиции, не се създадоха предприятия, продукти, услуги с висока добавена стойност. Така, днешният растеж остана на хартия и без позитивно влияние за "утре".

Същевременно, икономиката бе толкоз манипулирана, че никой не си даваше сметка, че освен официалните данъци, бизнесът плаща де факто и не официални такива – напр. цена на административна услуга, цена за системата гарантираща договорите (правосъдие), цена на цялостната бизнес инфраструктура.

Но в момента, в който световната икономика се разкиха, лъснаха всичките икономически проблеми и в нашата страна. Оказа се, че горецитираните косвени „данъци”, стават нетърпими за чуждия инвеститор и при засилена конкуренция за привличане на капитали, България се оказа една доста неприветлива страна. Дотолкова,че дори и крупни западни инвеститори, започват да търсят партньори в Русия за изкупуване на инвестицията. Защото корупционната държава налага на предприятията (особено тези от некорумпираните страни) стандарти на поведение, които нито са по силата им, нито биха били толерирани в собствените им страни.

3.       Заключение.

Това, че кризата тръгна от САЩ, не означава, че разпростирането й в глобален аспект е еднотипно. Просто тази криза – и по това е уникална! -  открои различни аспекти на икономико-финансовите проблеми в различните региони и страни.

Ясно е, че тя изисква преосмисляне, вкл. на парадигмално ниво, на икономическите политики.

За страни като САЩ, трябва да преосмислят коловоза „частна” собственост и нейните социалистически проявления.

За Европа – това е отрезвяващият шамар, че не може да имаш единна валута, без единна макроикономическа (не данъчна!) политика.

За Българя – че няма ефективна пазарна икономика, без функционираща съдебна система.

---

[i] Точната формула е акционерен капитал плюс огромен вътрешен пазар плюс фордистка философия (работника е не само работник, но и консуматор, така че, при адекватно нарастване производителността на труда, нарастването на заплатата му е и форма за увеличено, платежоспособно, потребителско търсене.

[ii] Емоцията като сериозен икономически фактор е резултат от асиметрията на информация. Ако сте вложили всичките си спестявания за пенсия в акциите на дадена компания и започнат да публикуват лоши новини за нея, естествената реакция е да продадете тези акции и да инвестирате другаде. Психологическият ключ е „казват, че компанията потъва”, без значение от истинността, защото нямате необходимата информация да прецените дали е вярно твърдението или не.

[iii] През 70-те години се появява и понятието „мениджърско изпомпване”. Казусът е в кариерното развитие и оценката му. Той почива на –отново – „непоклатимата” логика на издигане – един мениджър преминава през различни нива. Като в големите корпорации обикновено един от ключовете е когато е изпратен за самостоятелен мениджър на относително обособено юридически звено в рамките на корпорацията. За престой от 1-3 години, ако докаже резултат, то следва скок в кариерата в главната квартира. Но този резултат може да се постигне и като ... не се инвестира в адекватно развитие, ресурси и т.н. Т.е. – той изсмуква „бъдещето” на фирмата, за сметка на добри резултати сега! Примерът Енрон от началото на века е още едно доказателство.

Същината на причината е държавна финансова грешка изразена в употреба на наследен от времето със „златни пари” начин на държавно финансово управление (ДФУ), който е НЕГОДЕН за приложение при стопанство с „незлатни пари”. По съдържание в „Грешката на Джон Лоу” е допусната неправилност при съответно ДФУ и същото е НЕГОДНО при стопанство с „незлатни пари”, защото ежедневно се развиват диспропорции и (за достатъчно време) криза.
За да е възможно успешно спасение от стопанска криза в съответна страна, е необходимо прекратяване на „Грешката на Джон Лоу”, която може успешно да се поправи чрез усъвършенстване на съответно ДФУ.