2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. kvg55
5. varg1
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. deathmetalverses
14. samvoin
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. milena6
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. samvoin
8. bateico
9. mimogarcia
10. getmans1
Прочетен: 1618 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 05.07.2011 15:56
Да започнем с истината. У нас не се учи науката история, а митология за историята. Което си личи във (почти) всяко фициално изказване по историческа тема.
Ние не сме учили научна дисциплина история, а онова, което са смятали за необходимо да ни кажат за историята.
1. Не са ни научили, че историята се чете: чрез документи, чрез карти, чрез владетели и техните интереси, чрез съпоставка със състоянието на етно-географски-политическите области, чрез контекста и т.н.
2. Не са ни научили, че национална история е свързана с думичката нация. Самото понятие нация се появява през 18-ти век и се реализира като политическа практика през 19-ти век. Т.е. боравенето с понятието нация за предходни периоди си е обикновена митологическа спекулация.
3. Практически, няма чиста етнически нация в днешният смисъл на понятието. Елини ( атиняни, спартанци и т.н.) е сборно понятие. Римляни – също. Също така, българите са сборно понятие, както и османци и ... В документален (културен, политически, владетелски и проч.) аспект може да се говори достоверно -по отношение на миналото- за политико етнически модели. Владетелят от етноса е завладял ... Но вече, в зависимост от политико-религиозната съдба на една или друга династия се оформят трайни квази (от днешна гледна точка) държавни образования.
За съмняващите се – моля да прегледате 10 века в 5 минути (http://vimeo.com/16914018 ) и ги сравнете с днешната политическа карта.!
Толкоз за миналото. Миналото-минало. Има ли смисъл от него днес !?
Връщам се към проблема за нацията, защото той е основата на човешката идентичност в днешният свят. Проблем ли е за нас като хора, самоопределящи се като българи? Отговорът на този въпрос отново корени в понятието и генезиса на понятието „нация”. Защото то е политически конструкт, който е в основата на съвременните държави. И именно като стожер на съвременната държавност, то изисква своеобразен прочит на историята. В този аспект, една от основните, и дори главната функция на обучение по история до средата на 20-ти век е формирането на усещане за национално самосъзнание, идентичност и гордост. И то именно като един от основополагащите фактори за държавна независимост и просперитет. Така, историята, обучението по история става един от основните инструменти за осигуряване бъдещето на нацията. И това е желязно правило. Дали става въпрос за Русия,Германия, Франция или Гърция, Румъния, Сърбия. Буквално навсякъде. Моделът е еднотипен. Цялото обучение по история, дейността на всички национални елити е насочена към това да открои ясно положителните постижения на нацията, нейните победи, нейните моменти на величие, които стават стожер на индивида и елемент от неговият морален интегритет. Неразделна част от неговите устои, които са в сътояние да го крепят в тежки моменти, да го стимулират и вдъхновяват. Като, в масовото образование се залага на пре експониране на тези моменти, а моментите на неуспехи и провали се тушират и се поднасят отново в позитивен аспект на бъдещите успехи.
Казвайки образование и обучение по история, не бива да забравяме, че това е комплексен процес, който включва и произведенията на националното изкуство. Блестящ пример в това отношение е напр. полската култура. Страна със сходна по драматизма си съдба на нашата. Един от класическите полски шедьоври, трилогията „С огън и меч” на Х.Сенкиевич е илюстрация на тази теза. От едната страна е достоверната романизирана версия на събитията с целият им трагизъм, но ... В края, когато част от героите в безизходицата на загубата се самовзривяват се появява видението на победоносните хоронгви, които идват и помитат всичко по пътя си. Трагедията е залог за успеха. Тя го е изковала. Тя е необходимостта, жертвата в името на безспорният бъдещ, състояващ се успех.
У нас нещата са коренно различни. След училищният курс по история, подплатен с нейната културна интерпретация, българският ученик излиза с твърдото убеждение за „трагична съдба”, „МАЛКА българия”, „предателство”, „робска психика”, „клали са ни”, „от нас нищо не зависи” ... И тъй като тези митологеми създават тотален психологически дискомфорт, те са допълнени с други митове за „изключителност на ранната ни култура”, „първите европейци”, „направили сме Възраждането 200 години преди Западна Европа” и проч. Естествено и двата типа митологеми не само, че не са документално обосновани, но и в голямата си част са неверни, или поне – силно изкривени и преувеличени. И това би било и разбираемо и оправдано, ако действително нямахме с какво друго да се самоидентифицираме.
Така ли е?
Самото ставане на България като нация през 19-ти век е нещо уникално в световната история. Напр. когато се твърди (в сравнение със Сърбия и Гърция), че ние нямаме национална доктрина то става въпрос ако не за лъжа, то поне за много мощна манипулация. Защото, ако Сърбия и Гърция имат теоретични национални доктрини, то България по същото това време е успяла да реализира своята идентичност посредством Екзархията. Защото Независимостта на БПЦ предполага и съответното определяне на етно-религиозните граници в рамките на Османската империя. Реализирането на това, и то на база демократично гласуване за самоопределение е безпрецедентен исторически пример. Без дълбокото осъзнаване на този факт е вече невъзможно да дадем логична интерпретация на много, ключови за историята ни последващи събития. Напр. , защо в началото на 20-ти век, българските политици отказват – независимо от цената, прекрояване на границите. Буров, с лека тъга отбелязва „ние се отказваме от плодородна Тракия, за сметка чукарите на Македония”. Вярно. И не само той. Троцки, който по време на Балканската война е кореспондент на Балканите и в България констатира същото. И в своите интервюта стига до заключенията, че българите си знаят границите, кое е тяхно и кое не. Това е резултат от Независимостта на БПЦ. Народът се е самоопределил в естествените си етно-религиозни граници и от тук нататък, нито един политик дори и не може да помисли за друго. За разлика от Сърбия и Гърция, чиято доктрина е теоретична и подлежи на корекции като всяка теория, то за България, нейните естествени граници са реалност в народностното съзнание. Да подчертая, това самоопределение е огромен политически успех на една прото нация, която все още не е международно призната. И е извоювана в битка не толкова със Султана и Империята, колкото с Руската Империя и хилядолетната гръцко-византийска култура.
Самото ставане на нацията ни е тотално манипулирано. И в историческите уроци за учебниците и в романизованата интерпретация се настоява на хайдушкото движение и на „кланетата” на „трагичното” Априлско въстание. Нещо което ни прави жертва на обстоятелствата. Жертва. Ключовата дума, която се набива в главите на децата. Жертва, но в името и ставането на нацията. След кланетата, вече нищо няма да е по старому. Априлското възстание е онази жертва, която дава всеки изискващ признаването си народ. И тази връзка също е ключово важна за разбиране на уникалният характер на ставане на нацията ни. Не чрез терор, а чрез училища и читалища и чрез организирано въстание. Т.е. в контекста на действията на българските национал-революционери, вече не сме жертва на обстоятелствата, а резултат на премислена политическа тактика за национално освобождение и независимост. И действително. Последващите резултати доказват правотата на тази политика. Неизвестната, вече самоопределила границите си Българска прото държава, става Европейски исторически факт. Нов- успешен!- политически опит на тогавашният български елит да използва международните противоречия в полза на българската независимост. В този контекст, жертвите на Априлското въстание са военни жертви, които всяка нация дава в своят исторически път. Трагично- да. Но успешно! И този успех е подпечатан първо с печата на Съединението, а после и с печата на Независимостта.
Напълно невидимо в „нашата” история остава и един поразителен факт. По времето когато напреднала Европа се тресе от ставането на национализма, в България, нашите национал-революционери изоставят най-лесното, етническото противопоставяне. Напротив, те прегръщат идеите на хуманизма и вместо елементарното и най-лесно разбираемо противопоставяне „българи-турци”, „християни-мюсулмани”, издигат лозунга за борба с „прогнилата Империя на Султана” от което страдат всички. И българи и турци и арменци... И в този смисъл, основополагащата национална идея е „държава на всички, равни пред закона”! Борба, която е изцяло задължение на онези, които биха искали да се възползват от плодовете на тази борба. В този именно смисъл, е квинтесенцията на Независимостта. Ние. Защото „който ни освободи, той ще ни зароби”. Едно е да използваш, ако и когато можеш външни сили, другото е обаче собственото усилие! И в тази връзка е и непознатият Левски, който чрез действията си, заедно със съмишлениците си се стреми към нещо, което в Европа ще стане хит след около 100 години – гражданското общество. Защото, в нашата история е известна фразата „Ние сме във времето и времето е в нас”, но е почти неизвестно продължението й „ То нас обръща и ние обръщаме него”. Преведено – от нас зависи. От нашата дейност и усилия!
Или тоталната манипулация „робски народ”, зад която стои ехидното намигване – 450 години пълно подчинение.
Това е толкова мощно залегнало в подсъзнанието ни, че изглежда непробиваемо. И както е непробиваемо, така е и напълно невярно. Защото, от гледна точка на интереса, едва към края на 19-ти век, става интелектуално непоносимо подчинението на „чужда” сила. В контекста на логиката до 19-ти век, става въпрос за Имперско мислене, при което става подчиняване на територии с прилежащите им хора. И от тук нататък поведението на подчинените изцяло зависи от поведението на подчинителите. До края на 18-ти век, феодалната Османска империя е стабилна, което позволява относително (дори по европейски критерии) добро развитие на подчинените. Да споменем само, че в сравнение със Западна Европа, българите като крепостни дават поне с един ден по-малко ангария, отколкото в „националните” империи. Да не говорим, че положението им е значително по-добро от това на „свободните” руски крепостни селяни. Като източник на това твърдение е самият Достоевски!
В момента в който Османската империя започва да се разпада (края на 18-ти началото на 19-ти в.), процес водещ до липсата на сигурност както за търговията, така и за ежедневният живот на хората, изведнъж, същият този покорен робски народ се заявява на историческата сцена! За по-малко от 50 години той извоюва църковна независимост, а 20 години по-късно и окончателно се утвърждава като независим и отграничим и разпознаваем политически субект на европейската политическа сцена. За 70 години. В противоборство с Османската Империя, Руската Империя, Гръцката култура...
Следва (2) Защо?!?
ЗРК Патриот срещу С 400
Завинаги честит празник на Руските ни ос...