Да дискутираме конкретно.

1.      Един паметник в центъра на дадена столица има освен художествена и историческа, политическа и символно митологическа функция.
2. Респективно анализа следва да върви във всички плоскост.
3. Кратък анализ относно съответствнията по критерии:

-          В исторически план, по време на обявяване "освободителната война" от СССР, България е във война с Нацистка Германия. Т.е. крайно неточно и заблуждаващи са и историческият аргумент и послание. Вторият съществен момент е, че на българска територия СА не е дала и една жертва, няма един убит от българи руски войник или офицер.

-          В политически аспект, окупацията на България от СА  води до завземане на властта от комунистите и пълното подчинение на България от Кремъл. Същевременно, именно тежката сянка на окупационната съветска армия прави възможно избиването без съд и присъда на 30000 българи (повече отколкото по времето на Априлското въстание!)

-          От художествена гледна точка, дори защитниците на паметника не намират съответно адекватни аргументи. Безспорно е, че това е продукция на сталинската монументалистика – уродлива, лишена от живот и творческо осмисляне и без художествена стойност.

-          Символно-митологически:

По същество, паметника е благодарност на българските комунисти към чужда сила, благодарение на която те вземат властта. Т.е. паметника има строго партийно (а не национално!) значение и символика.

Паметника символизира едновременно КОЙ и КАК държи властта в България от 1944 до 1989г.: Кремъл- чрез армията си и то по и със силата на оръжието (размаханият Шпагин над главата на съветският войник предполага еднозначно тълкуване, а доминатната като височина и импозантност позиция – безапелационната доминанта на Русия).

Тази , представяна за безалтернативна, символно-митологическа подчиненост води до чисто практическите решения на ЦК на БКП през 1963 и 1973г. за превръщане на България в 16-та република на СССР.

4. Символите и митологията – днешен отзвук.

Към днешна дата, колкото и да изглежда „остаряло” и неактуално, липсата на еднозначна оценка на тоталитарният режим у нас продължава да тежи в националната памет. Индиректно това се проявява като „малки сме”, „слаби сме”,”за нищо не ставаме” (т.е. духът на губещият като национална доминанта) или в индексите за усещането за щастие, където сме след нации, чието жизнено равнище е много по-ниско от нашето. Липсва ни чувството и за историческа и за днешна социална справедливост. Паметника просто увенчава физически това това усещане. Защото е символ на тоталната безнаказаност. Ръководните функционери на БКП – държани на власт в страната от Кремъл – не бяха осъдени нито за концлагерите, нито за икономическата катастрофа или дори за престъплението срещу човечеството наречено „възрозителен” процес. Държавният глава на България бе съден за кокошкарлък, но не и за ДВУкратно консумирана държавна измяна (вкл. по Конституцията и закоинте на тоталитарната държава). Така „невинността” на Т.Живков по същество бе присъда срещу Ст.Стамболов. „Невинноста” на партийните функционери на БКП поставили се в услуга на Москва, бе практически присъда срещу националните ни революционери и дейците на Българското Възраждане отвоювали в невъзможни условия и независима БПЦ и Съединение на България и Независимостта й. Все в противоборство на руските имперски интереси.

Символно митологически, този паметник слага кръст на идеята за Силна и Независима, Просперираща България, неделима част от Европа.

5. Паметта.

Съгласен съм, че историческата памет – за добро или лошо- трябва да се пази. Съгласен съм, че паметника трябва да се пази. И за да бъде опазен, то трябва да го поставим на подходящото място – в Музей на Комунизма. За да видят и знаят децата ни. Да имат визуална представа за комунистическия режим.

6. Навременност.

Това е един от въпросите на прехода, които потънаха в безвремие. Поради което, до решаването му, той непрестанно ще изскача в обществото. Независимо дали му е времето или не.