Дължа още в началото да заявя:  считам, че личните интелектуални качества на г-н Дичев значително надхвърлят средното преподавателско ниво. За съжаление, титлата „професор по културна антропология”, сериозно задига летвата на очакванията към него. Давам си сметка и че въпросната публикация е в жълта медия[i], но това би оправдало по-фриволен език, не и епистемологични изкривявания. И доколкото редица журналисти, повече или по-малко преповтарят тезите му, мисля, че си струва да се запитаме за какво става въпрос. И именно защото пределно уважавам областта на куртурната антропология, ще взема отношение по част от повдигнатите въпроси в неговата статия  „Нещо голямо може да ни блъсне в новия световен мрак”. Това е още по-наложително, защото този тип „анализи” се множат като гъби след дъжд.

За съжаление, основният проблем е, че принципите на антропологията (Л.Строс) са загърбени за сметка на предзададени механицистични (марксичестки по същността си) тези.

Ако действително става въпрос за анализ от позициите на културната антропология, то авторът би следвало да си дава сметка за огромната сложност на съвременното общество и че проблемите, които са видими на повърхността са композирани от много разнообразни подсистеми със собствена логика и изразяващи различни интереси. Така, абсолютно неприемливо е безпринципнотно смесване на икономически, политически, социални, управленски, идеологически и пр. различни явления  в нещо като „тюрлюгювеч”. Защото, от методологична гледна  точка, по този начин може да бъде „доказана” всяка предзададена теза. Като това „доказателство” може да е само индикация за предрасъдъците на автора, но – уви – без евристична стойност.

Доколкото самата статия е произволин сбор от предрасъдъци, мейнстрийм, чуто-недоразбрано, самата задача за системеният й анализ е изключително трудна. Затова, използвайки няколко от основните авторови тези, ще се опитам да систематизирам проблематиката.

1.       За кризата в ЕС.

„Другата страна на медала е, че в този свят или се проваляме всички заедно, или заедно оцеляваме. Гърция със своите смешни 2% от европейската икономика създава системен риск за съюза. А при провал на еврото светът рискува катаклизъм с непредвидими последствия, ето защо дори конкуренти като Китай са готови да се включат в спасяването му. И така ни напред, ни назад.”

За да бъде анализиран коректно проблема следва да отчетем факта, че поради ред причини, вкл. и социална демагогия, нерешителност и липса на истинско лидерство, с приемането на еврото, ЕС по същество влезе в конфигурацията на (поне) конфедерация. Което предполага автоматизиране на икономическата политика (дерегулации) до степен близка до свободната конкуренция на валутите. Т.е. ЕС има нужда от единна макро икономическа политика при запазване достатъчно високо ниво на конкуренция между страните. По подобие на САЩ. За да съм по-ясен, ЕС трябва(ше) да има автоматично действащи изисквания към икономическата политика на държавите членки – напр. прагове на : инфлация, % задлъжнялост спрямо БВП, бюджетен дефицит и още няколко макроикономически показатели, неизпълнението на които би било основание за автоматични санкции на съответната страна. Без гласувания и бюрократични размотавания. И когато тази проста икономическа логика не е политически обезпечена, тогава страните двигатели –естествено –започват да изразяват несъгласия и възникват напрежения. Затова е напрежението „север – юг”.

Да прибавим и факта, че евро стандартите са „средно свинско със зеле”. За Северните страни те са далеч под собствените им стандарти, за страни като България – далеч над желанието на политическата класа да ги постигнат. Просто. Въпрос на интереси. Като най- разбираем пример е въпросът с Шенген. За нашата политическа класа, проблемът приключва с броят камери по границите и др. технически нещица. За Холандия, проблемът е в това, че зад техническите средства стоят реални хора и ако те не подлежат на ефективен съдебен контрол, цялата техника се обезмисля. И всеки който не отчита това или е сляп или неграмотен или просто бяга от проблема. Но той си стои.

И ако трябва да сме критични към ЕС, то следва да отчетем и факта, че доминиращият дебат е изместен. Някои от „големите” страни искат да го центрират върху фискалната политика, но не му е там мястото. Защото именно фискалната свобода на всяка държава/община е онова, което влага канкуренция в цялата система. САЩ е единна държава, но всеки щат си има собствени данъци – било аналози на ДДС, било данък печалба, данък наследство и т.н. И колкото повече се уеднаквява това, толкова повече конкуренцията намалява, а с това и стимулите за местно развитие. И тук стигаме до проблема за близост на властта до хората.

Ето я и разликата, която Дичев не вижда/казва. Онова, което може да взриви ЕС не е единната (автоматична) макроикономическа политика, а единната фискална такава. Достатъчно е веднъж да се оттъргуват основните макро икономически параметри за следване от отделните държави , композирани така, че да гарантират стабилността на еврото и от тук нататък, всяка държава има автономното право да си формира данъците. Пък капиталовите потоци и темпове на нарастване на БВП ще си кажат думата. Бизнеса сам ще предпочете „къде”? Слагаш високи данъци и предлагаш висококвалифицирана работна ръка и съдебна система решаваща споровете в рамките на година-две. Или – имаш ниски данъци и ниска квалификация плюс съдебна система работеща на принципа на шуробаджанащината в хоризонт на 5-8 години.

В този аспект „Проблемът е в намаляването на данъците и в създаването на все по-многобройни ниши, където богатите да се крият от задълженията си към обществото” е просто  без отношение към същинските проблеми.

1.       Социалната държава.

„...кризата на дълга съвсем не се дължи на увеличение на публичните разходи; в една задлъжняла страна като Франция те не са се увеличили особено през последните две десетилетия”.

Странно. За въпросният период именно във Франция само социалните (дори не публичните!) разходи са се увеличили от около 20 на 30%. Уважавам правото на всеки да има собствени преценки за „увеличили особено” но множител 1,5 за макроикономистите, за такъв период далеч не е за пренебрегване. Особено при положение, че последно през 1979 г. Франция има бюджетен излишък, а от тогава насам е в дефицит! В този смисъл да се говори, че социалните разходи не са проблем е ... елементарно пренебрегване на основни икономически принципи.

Всъщност, Дичев – съзнателно или не, говорейки за социалната държава – прави грешката между баланс и мяра (моля всеки от четящите да я провери!). Защото социалната държава , доминираща в страни като Франция далеч надминава границите на разумното. И то от десетилетия. Като проблемът не е в някакъв псевдо либерализъм, а в това, че политическата класа бяга от реформи при което, социалната мрежа се превръща в собствената си противоположност. Защото, ако реалният смисъл на социалните плащания в едно развиващо се общество е да не допусне маргиналните слоеве да тънат в недопустима нищета (принцип на солидарността!), то когато мярата е дебалансирана, самите социални плащания генерират маргинални слоеве! Т.е. ако социалните плащания генерират поколения свикнали да разчитат единствено и само на тях (напр. у нас – ромския проблем) то те се превръщат в собственото си отрицание на началните ценности вложени в тях.

2.       Съвременните проблеми.

„Израз на кризата е разпадането на публичния език, което наричат край на идеологиите, размиване на ляво и дясно, прагматизъм или просто апатия. Блеър определяха като Тачър”

За един антрополог е направо недопустимо да хвърля твърдения току така. Защото съвременното общество е достатъчно сложно, така че ефективното му управление от позициите на една или друга идеологема се оказва практически невъзможно. Т.е. прагматизма изисква съвършено различен, гъвкав подход, съобразно реалиите на социално-икономическите състояния на обществото. И съвсем не е за изненада това, че Блеър провежда „дясна” политика, а консерваторът Камърън, търси решението на проблемите не в консервативната парадигма, а в либералната (Мизес, Хайек), търсейки новите пътища в „голямото общество”, при което държавата отдава власт на гражданското общество.

Краят на идеологемите по Дичев е край на марксистките, механицистични разбирания за тях. Днешната битка е не за идеологеми, а за ефективност на решенията! Без априорни клишета на около 100-150 години!

Когато казвам, че „критиката” на Дичев е чисто маркс догматика, моля погледнете „това ми се струва задънена улица: никога няма да успеем да се конкурираме с индийчето от работилницата потоизстисквачка, с безправния китайски мигрант от вътрешността, който спи по пейките на Шанхай.”

Тук в една фраза се оказва, че образование, квалификация, капиталова наситеност, инфраструктура, производителност на труда са нулирани! Зад това прозира болшевишката теза, че инвестирането в развиващи се икономики е ...свръх експлоатация и изобщо – много лоши неща. Естествено. По времето на тоталитаризма учехме това. И един пример за "обоснованост"! Докато „международният империализъм” масово инвестираше, експлоатирайки азиатските тигри, в резултат се оказа, че и по доходи и по степен на развитие, те надминаха страни като ...Чехословакия и ГДР! Днес го виждаме и в Китай.

Но кой е източника на това, че е полезно хем да инвестираш, хем да получаваш инвестициите? Естествено. Технология, ноу хау и др. неща присъщи на икономиката на знанието! Истината е, че благодарение на овладяването на технологиите, редица производства могат да се изнесат в страни с ниска квалификация (спрямо домашната) и по-евтина работна ръка. За пример – производството на интегрални схеми и чипове, в които е вложено огромно количество и фундаментални и чисто технологични знания и опит. Но страната приемник относително бързо започва да ги усвоява, без да прави непосилни инвестиции за това. И говорейки за свръх „експлоатация” в лявата терминология, да не забравяме, че заплатите в тези сектори надвишават в пъти средните за страната гостоприемник заплати.

3.       И...за сравненията.

Без да са еднозначно дефинирани проблемите в САЩ, Англия, Франция и България, да се правят сравнения между тях, то е все едно да установяваме прилики между Канада и Канализация. Това, че има известни прилики почиващи на консонанс не означава, че се сравняват съпоставими понятия. И това ясно трябва да бъде артикулирано именно от антрополозите! Това, че и там и тук има корупция не дава право за еднозначно сравнение на явленията!  Защото „там” корупцията е по върховете. Но в момент на медиен скандал, действително падат „глави” и реални хора от властта отиват в затвора или поне – в забвение! Припомнете си примерът с канцлера Кол – човека който направи обединението на Германия и даде скоростта на приобщаването на „Изтока” към стандартите на „Запада”. И един скандал за незаконно финансиране на партията му го извади от играта. При всичките му заслуги. Докато при нас, това е привично ежедневие, което никому не прави впечатление.

И когато говорим за реална културна антропология, бих искал да прочета анализ именно на подобни неща. А иначе, мейнстрийм компилации на теми от световния печат са по силата и на средно грамотен студент третокурсник.

И се питам, това ли трябва да е и професорското ниво?

Забел.: Курсивът в италик са цитати от статията на И.Дичев.

---

[i] http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1116035

титани на заплетената мисъл, защото иначе нямаше да има на кого да се смеем. Пък и малко такива симаптяги останаха- Гого Лозанов, Андрей Райчев, Стефан Гъзмизов...