„Догматичното мислене доведе до катастрофа в нашето стопанство ..., до унищожение на нашата наука ..., до пълното унищожение на нашето изкуство ... и до свеждане на човешката интелектуална дейност до просто папагалство. Самото ръководене на страната беше съсипващо, защото догматично следваше съветските образци, без какъвто и да е опит за приспособяването им към нашите условия.” Г. Марков

Тъй като проблемите за социалната грамотност твърде рядко се дискутират по адекватен начин ще си позволя да синтезирам накратко¹  :

І. Основните принципи, на които почиват модерните (граждански) общества .
1. Обществото се схваща като система от баланси на интереси във всички сфери на социалната дейност. Въвеждането на „интересите” като категория на социалните изследвания е ключово за удовлетворяване на съвременната парадигма за научна обоснованост на изследванията. Защото самото понятие позволява да бъде прецизно декомпозирано по различни социални групи, структури и т.н. и да бъдат описани със серия ясни и количествено определими показатели (дори когато, както в този случай, под интереси, в контекстуален аспект се включват също и индивидуалните и/или групови права/отговорности). В този смисъл, хипотезите на социалните анализи могат адекватно да бъдат проверени за съответствие с точните количествени методи. Показател за тази тенденция е и факта, че в момента в ЕК се разработва и методика (със съответните показатели) чрез която да се анализира и следи напр. качеството на живот в различните страни на ЕС.
2. Една от характерните специфики на модерните общества е тяхната рационалност . Без да подценяват действието на идеологическите импулси и емоциите, здравето на подобни общества се основава именно на тяхната рационалност. Самият факт, на разбирането на обществото като сложен баланс на различни социални интереси, предполага наличието на множество от социални структури по интереси, които са в непрекъснат процес на конкуренция/сътрудничество. Но за да се постигне трайност на резултатите, „победите” на една или друга група винаги са резултат на „оттъргуването” им в диалог с конкурентите. Постигането на един минимум съгласие вече е въпрос на прагматичен подбор на съюзници и компромиси почиващ на рационални основания. От тази гледна точка, самите социални структури се рационализират във всички насоки, вкл. подбор на лидерите си по тяхната резултатност и ефективност. Същевременно, именно рационалността на интересите става основа на прагматика на поведението. Така, хората осъзнават разликата между „враг” и „опонент” в ежедневната си практика. Т.е. това, че ако днес с определени хора сте съмишленици по отношение реализацията на дадена цел, изразяваща общи интереси в дадена област, то утре може да сте опоненти по друг проблем, а вдругиден – отново потенциални съмишленици по трети. При което обществото печели не само от свалянето на междуличностните напрежения, но и от това, че използва максимално капацитета на граждански активните хора.
3. Невидимите основи на обществото, неговата идентичност, се задават от религията и историята . Религията е източник на трансцендентност и нравствени норми, които регулират ежедневното поведение на хората.
Вторият източник на ставането и функционирането на едно общество е историята. Историята в смисъл на веригата събития направили дадена нация такава каквато е – с цялата географска динамика като територия, културните и социални натрупвания и веригата от събития трайно наложили отпечатък в самоидентификацията на нацията и установените норми.
Комбинацията на тези два фактора съставлява онова, което сме свикнали да наричаме нравствени устои на дадено общество. Това са онези „невидими” –и често, неписани - норми, които дават плът и реалност на законите и дори - цената за тяхното спазване. Това са общоприетите граници за допустимост на дадено поведение – било то индивидуално или групово. Напр., един от най - резултатните политици на Германия,  Х. Кол, с огромни заслуги за реализиране 45 годишната мечта на всички германци за обединение на Германия и политик с безспорни заслуги за старта и бързият темп на интегриране на „източните германци”, бе принуден от обществото да подаде оставка, заради „черни партийни каси”.
Това е онзи невидим натрупан опит в дадено общество, който предопределя и формирането на обществено мнение и силата на реалните обществени реакции по по отношение на едно или друго обществено поведение, отклоняващо се от моралните норми. И разликите в развитите общества са не толкова в характера на законите, колкото именно в тази обществена търпимост/нетърпимост.
ІІ. Българското общество.
За да има реално, познание и самопознание на обществото, в което живеем, трябва да има и съответното научно изследване на проблематиката, синтез на резултатите и правенето им публично достояние.
Анализът обаче показва, че социалната проблематика в изследванията на социолози, политолози, историци, икономисти и прочее, се характеризира с това, че:
-    Липсва социална критика в собствен на модерната социология смисъл - анализ на властта, на политическите представителства, на идеологиите и тяхната адекватност в практическото им приложение, на социалните неравенства, на битуващите митологеми, на траекториите на обществено развитие и др.
-    Практически отсъстват изследвания на обществото от гледна точка интересите на достатъчно ясно отграничени и дефинирани социални групи и механизмите за постигане на баланс на тези интереси. Същото важи и при изследванията свързани с политическото представителство –партиите.
-    Липсва конкретика на изгражданите социални модели. Те се основават на максимално обобщаващи понятия като „нация, национални характеристики” и/или етноси, поколения и съответни обобщаващи характеристики.
По същество, продукцията на хората призвани по силата на образование, длъжност и положение в обществото да анализират конкретно и безпристрастно социалната проблематика, не спомага за нейното научно разбиране. Нещо повече, боравенето с обобщаващи категории, вместо да помогне за конкретен социален анализ, насажда и допълнително затвърждава митологеми  или способства за създаването на нови такива. Обобщаващото понятие в социалните науки е колкото опасно, толкова и научно непродуктивно, защото такова понятие механично включва различни социални групи с различни характеристики, интереси и качества. При което, всяко твърдение за „обобщената” група може да намери потвърждение в поведението и/или интересите на една или друга социална група, която обаче да не е представителна за общността като цяло. Това е сериозно средство за манипулация, но не и за реален, научно обоснован анализ.
Така, общественото пространство е пренаситено от митологеми. Естествено, митовете са неразделна част от културата на всяко общество. Но модерните общества се крепят много повече на научна  експертиза, отколкото на митове.  За да изясня тезата, да обърна внимание, че при научният подход, основният акцент е върху документи и факти, споровете и уточненията започват  още на етап „Приложена методология” – адекватност, проверимост и т.н. – и обикновено се търси дебат изчистен от емоция и патетика. Споровете се основават на проверими аргументи и др. атрибути характерни за научната експертиза.  В митологичното говорене, изцяло доминиращо при нас, важен е както разказа така и емоционалните акценти. Като чрез подмяна на емоционални акценти, априорно се задава „важност” на документ, събитие, аргумент, без значение от реалното му значение.
При експертният подход времевата рамка на изследваните процеси е от съществено значение и задължително предполага и оценка на контекста на събитията, изследване на взаимовръзката на събитията в адекватен времеви диапазон и т.н. За митологията е важна патетиката и работата с емоционални акценти. Събития могат да бъдат изтръгнати от присъщият им контекст и да бъдат прехвърлени – чрез обобщаващи понятия – в съвършено различни контексти.
При експертният подход се формулират хипотези, обсъжда се адекватната методология за анализ и се оценява силата на аргументите. При митологичният – важна е предзададената теза (утвърждаване на мита) и нейното доказателство. При експертният подход, не доказването на хипотезата е нормален процес на познание, защото отваря нови полета за изследване. При митологичният – „доказателството” е жизненоважно за самото съществуване на мита. Нещо повече, ако една научна хипотеза бъде отречена, тя остава (обикновено) сама за себе си – може да бъде преформулирана, може да бъде сменен контекста и т.н. Изследването еволюира. При митологията не е така. Защото обикновено един мит е вплетен в целият митологичен обществен контекст. Рухването на един мит е заплаха за цялата социална митология.
Ще опитам да поясня с примера на Априлското въстание. От експертна гледна точка, то е само един (макар и с огромна символна стойност) акт на борбите за национална Независимост. Т.е. от гледна точка на крайният резултат, то е една от задължително загубените битки довели до спечелването на цялата война (акта за Независимост от 1908 г.). В доминиращата митологична схема обаче, то е трагично, то е повод за акценти като „клали са ни”, „зле организирано – българска работа”, „робска психика” и т.н. И много ясно проличава ролята на емоционалната поанта – клането! То е издигнато в митологически култ. То е сакрализирано. Това е България. А обективното изследване говори, че това е – макар и тежка – но просто една загуба по пътя към победата. За едно нормално научно изследване, то е – в крайна сметка успешно! Забележете – в митологичен план е сакрализирано клането/загуба. В емоционалната поанта – също! И тя далеч надминава по сила и победата Независима БПЦ (Екзархията) и Съединението и дори Независимостта. Три огромни победи са смачкани и емоционално „невидими” от „жертвата”, „клането” и „донеслият спасение дядо Иван”. По този начин се формира цялостната митологична структура, в която живеем и това, че днес почти 80% от хората са убедени в митологеми като „клали са ни”, „сами нищо не можем”, „малки и слаби сме” и т.н. Експертният прочит говори обратното. Но митологемата днес е останала почти без конкуренция.
В социалната сфера по същество няма сегмент, който да не е доминиран от митологеми. Което означава, че социалните науки са сурогатни, не еманципирани. Те не търсят действително научен подход, а се основават на митологеми.
Което обяснява защо общественият дебат в огромната си част е доминиран от патетика, емоции и есеистика, за сметка на спокойното и рационално изследване и аргументиран дебат.
В практическото си проявление обаче, този феномен е още по-опасен, защото е прекрасен инструмент за социална манипулация.
Той вменява национални характерни черти присъщи само на една определена социална върхушка и по този начин вменява безизходност от ситуацията. Унищожава в зародиш енергията на гражданското усилие, предзадавайки пълна безизходност на ситуацията.
И когато твърдя, че социалните науки са в плен на митологеми и се използват за социална манипулация, то оставям на Вас да анализирате следният казус:
 Силата на модерното общество е гражданското общество (ГО). Но въпросното ГО отсъства от полето на научен анализ: какво е това, кои са характерните му черти, как се формира, от какво зависи, къде му е силата, кое го крепи, кои са социалните спойки, кои са характеристиките на гражданското лидерство, как се самоподдържат подобни структури и т.н. Дори да го няма у нас, то съществува в развитите общества. Т.е., рационалният подход просто задължава социалните ни науки да дадат отговори на тези въпроси. Вместо това, факта, че ГО у нас е зачатъчно е повод да... затвърждаваме митологеми  „робска психика”, „някаква едва не генетична недостатъчност”, „изостаналост” и т.н.
Вместо експертни анализи – митологеми. Вместо конкретни анализи на интереси на различните социални слоеве – емоционални разкази и митологеми. Вместо дебат на база аргументи, факти и научни анализи – надговаряне и разгаряне на емоции.
Практически, всичко онова, което е характерно за развитите общества у нас е подценено или просто го няма. Няма анализи по конкретни интереси, по резултати, по адекватност на идеологеми и реално поведение във властта.
Отсъства експертният анализ какво точно прави обществото това, което е. Какви са вътрешните спойки. Защо видимо се разпада българското общество?
От общественото пространство практически е изключен стратегическият за оцеляването ни въпрос за интелектуалният потенциал на нацията. И след 1878 та до 1944 г. масово най-талантливите българи отиват да учат в чужбина. И масово се връщат да работят и правят бъдещето си в страната. И след 1989 г. е така. С изключение на връщането. Защо ? Въпрос, задължителен за научно изследване. Кои са мотивите, тогава да се връщат, днес – не! Ясно е, че не е въпрос на генетика, а на социални условия, жизнени стратегии и др.  Но, нашите социални учени не се интересуват от това?!? И то при положение, че светът е на прага на икономиката на знанието и интелектуалният потенциал на дадена страна става много по-важен от всякакви природни ресурси и дори ключов за оцеляването й . Особено при демографска крива сочеща надолу!
И след като процеса не се определя от генетични фактори, то дали няма някой социален сегмент на обществото, който да е заинтересован всичко да се случва точно така? И защо? Свързано ли е със запазване на митологеми? Или монополи ...
Жизненоважни проблеми, които са оставени на елементарен патетичен дискурс. Който – естествено – няма начин да доведе нито до реални обяснения, нито дори до реални идеи за решения.
При положение, че самите социални науки не се занимават реално с тези въпроси, при положение, че реално не изследват обществото, то откъде може да дойде и социалната грамотност на въпросното общество?
След като липсва социална критика в научен аспект, то кой може да научи следващите поколения дори на елементи на критичен анализ на социалната реалност и критичен прочит на предлаганите текстове?
Така, социалната неграмотност на обществото е предпоставена. А дали е случайна? Нямам еднозначен отговор. Сигурното обаче е, че колкото по-слаба е социалната грамотност на дадено общество, толкова то е по-податливо на манипулация и социален инженеринг. Дали има интереси зад това...

....
¹ Давам си сметка за риска при този тип схематично представяне на комплексен проблем, но го поемам съзнателно, с оглед по-лесно разбиране на приложената логика на анализ.

Съгласна съм с този анализ.Още повече,че той не предлага модели,а търсенето им от подготвени хора,на които това им е работата.че се опълчва срещу митовете на прехода,които пречат да се създаде реално гражданско общество на здрави основи.Ще предложа статията и на други активни хора за мнение.благодаря!

Защо обаче според Вас няма изследвания на социална тематика, защо се бяга от тях?