У нас е практически неизвестен факта, че най-голямата международна антинацистка група в Европа от началото на ВСВ е българска. Организатор и ръководител на групата е българският дипломат, търговски аташе в Берлин – г-н Крум Цоков.

Дипломат от кариерата, той има нормалното за български дипломат отпреди 1944г. образование и езикова подготовка (6 езика и 2-3 работни). В Навечерието на войната му е предложен поста посланик в Александрия, който той отказва и остава аташе в Берлин, като в началото на войната с Полша, поема отговорността и  за българската мисия във Варшава.

По спомени от онова време, той е човекът, който заминава от София с един вагон български цигари, продава ги в Полша и купува сграда за българско Посолство, съществуваща и ползвана по предназначение и до днес.

Във Варшава, още в началото на Германо-Полската война, той привлича г-та Икономов и Пухлев и полага основата на т.нар. група В-2. Основните цели на групата са две: - помощ на оформящата се полска съпротива (най-вече с пари) и спасяване на полската интелигенция и офицерство. Освен това, още в първите дни на войната, групата организира канал за износ на материали зад граница за зверствата на немските нацисти в Полша. Първият снимков материал за тях публикуван на Запад, в Париж, е именно резултат от тази част от дейността на групата.

По спомените на Икономов и Пухлев, Цоков в редовните си визити от Берлин във Варшава, винаги е пристигал с по няколко огромни куфара с пари за полската съпротива.

Същевременно г-дата Икономов и Пухлев са издавали масово документи за „сътрудници на българското посолство”, на поляци застрашени от нацистки репресии.

Групата организира канал за бягство на полски офицери и интелектуалци през София за Турция и оттам – за попълване на армията на полското задгранично правителство в Лондон.

Един от спасените е и бъдещият председател на Полската Академия на Науките след войната.

По думите на г-н Б.Славов – продуцент на филма „През София до свободата” за дейността на групата В-2 – „цитираните във филма спасени 300 полски офицери е нищо. Тях ги знам с имена, адреси и лични карти. И това не е дори и 10% от реално спасените. Колко поляци са спасени от българските документи за сътрудници на българското посолство само Господ знае. Залагайки главите си, Цоков, Икономов и Пухлев, са произвеждали подобни документи в индустриални количества. Прекарвали са огромни суми пари за финансиране на полската съпротива”.

В София, организацията на канала към Турция е възложена на сем. Зембжуски – поляци, установили се в България в началото на 20-ти век.

Провалът на групата идва от София. Представителят на ЛОТ (полските аеролинии) се оказва агент на Гестапо. От тук – нещата са ясни. Зембжуски и Цоков попадат в Гестапо. Зембжуски са пратени в нацистки концлагери, където намират смъртта си, а Цоков – в най-страшният гестаповски затвор в Полша „Павляк”.

Но провала стига дотук. Явно и Зембжуски и Цоков умеят да мълчат дори в душегубките на Гестапо, защото арестите спират.

Това е сигурното. По косвени данни обаче, Цоков е намерил начин да продължи ръководството на остатъците от канала, дори от затвора!

Началото на 1945г. явно при бомбардировка, успява да избяга и ... попада в лагер на НКВД, след което е изпратен в България (по неговите думи) на почивка в Белене. След около 5 години е освободен за няколко месеца и после отново – лагер в Куциян. Първият път не се знае по какво обвинение. Вторият – като френски шпионин (видял се -и говорил!? -на улицата с френски дипломат, личен негов приятел от младежки години).

Единствено благодарение на невероятната смелост (и късмет!) на полската си съпруга – Ирка(Ирена?) Цокова оцелява. Тя успява в началото на 50-те да проникне при В.Червенков, когато той е на официално посещение в Полша. След което идва и в България. Накрая, Кр.Цоков е експулсиран в Полша, където и умира, като герой от полската съпротива, макар и не от долюбваните от комунистическият режим.

За отношението към него в българските лагери (герой от антинацистката съпротива на Полша и Франция) говорят спомените на неговите племенички „Чичо Крум дойде да живее у нас. Не ми се говори, но беше зле. Много зле! Всяко почукване дори на вратата и той тичаше на балкона (4-ти етаж) – по-добре да слезна по бързият начин отколкото да се върна там!” Това са дъщерите на брат му – Асен Цоков. Които „татко и ние ходехме при поляците, при бившият посланик на свободна Полша в България, да си играем с децата. Татко носеше по два големи куфара, пратени с дипломатическата поща от чичо Крум. Казваше ни, че са цигари, но много, много тежаха”.

Съдбата на героите.

Братята на Кр.Цоков: Стефан Цоков е католик и е „подведен под отговорност” в делото на католическите свещеници. От него се изисква „само” да се отрече от вярата си  и да потвърди тезите на обвинението. Не го прави.Следват над 10г. затвор, лагери и месеци след освобождението му – умира.

Асен Цоков се разминава с репресиите. От банков експерт е „издигнат” от нарадната власт до общ работник в чорапена фабрика. След няколко години наложена му безработица.
Димитър Икономов: след „освобождението” на 9-ти, дипломатическата и икономическата му кариера са прекъснати. Години на изкарване на хляба със случайна работа. Самостоятелно започва да превежда от полски. Той е преводачът на всички основни книги на полската класика у нас. Ордени и медали за заслуги към Полша.

Трифон Пухлев. Прекъсната кариера. Неколкократно „канен” за сътрудник на ДС. Отказва.  Цял живот е преследван от „органите”.

Но историята не свършва дотук.

След 1989г. в Полша започва сериозно историческо дирене за недооценените и забравени герои на антинацистката съпротива и най-вече тези, от Армия Крайова (Армия Людова е прокомунистическата съпротива дирижирана от Москва. Армия Крайова – на законното полско задгранично правителство в Лондон. Именно Армия Крайова е инициатор и вдъхновител на Варшавското въстание, поради което сталинската армия спира на висла и спокойно изчаква нацистите да разрушат Варшава и да избият максимума поляци).

В тази връзка и живеещият в Полша българин г-н  Б.Спасов започва работата си за документиране дейността на групата В-2. Още повече, че той е един от малкото българи лично познаващи Крум Цоков от последните му години. По неговите думи, това е бил „изключително възпитан, винаги елегантен мъж, с хумор, на границата на сарказма, мълчалив и някак далечен. Интересен събеседник, стига да не го питат за миналото му”. По негови думи, веднъж през 70-тте години Кр.Цоков е бил на посещение в България с официална полска делегация: „Видях официална България. Май са по-добре и от вас (поляците –бм ИД). Вярно, че ми се искаше да видя няколко души, ама като съм сигурен, че и за по-малко изпращат на отдих по разни лагери, реших, че няма смисъл да им правя чак такива благодеяния. Не са ги заслужили”...

Г-н Спасов се свързва с полската журналистка и режисьор – Б.Рогалска и идеята за бъдещ филм се очертава. НО ... В България никой не се заинтересува. Достъпът до архивите на ДС и Външно Министерство им е отказан. Свързват се с полското посолство и независимо от оказаният дипломатически натиск, българските власти отказват всякакво сътрудничество.

Г-н Атджей Папийеж, първоначално шеф на полският културен Център в София, а в последствие и посланик на Република Полша в България, след като се запознава с документите, оказва пълна подкрепа на творческия екип. Нещо повече, той, с подкрепата на Полската държава се ангажира с идеята за финансиране на конкурс за паметник на героите в София.

Няколко кмета, няколко министър председатели и ... нищо. За тези български герои-антинацисти се оказва, че няма и педя българска земя. През 2008г. въпреки липсата на интерес от страна на българските власти и БНТ, г-н Спасов и г-жа Рогалска намират финансиране за филма за българските герои – През София до свободата. Единствената му прожекция у нас е в Полски културен Център началото на 2009г. БНТ и днес „няма интерес”, няма и разпространители. Филмът се излъчва периодично по Националната полска сателитна телевизия.

На премиерната и единствена за България прожекция, г-н Папийеж казва „Аз поемам ангажимента заедно с българските власти тази памет да бъде запазена. Ако не се намери достойно място в София, то ние ще го направим в полското посолство."

Място България не намери. Полша спази обещанието си. През 2010г. в чест на денят на Конституцията , бе открита паметна плоча на героите на полска територия – стената на Полското посолство в София. Събитието бе уважено от целия дипломатически корпус на ЕС в България и Ватикана. Нямаше представител на официалните български власти. Нито на „борците срещу фашизма”.

И се питам, когато ни втълпяват, че ПСА бил почит на борците срещу фашизма, се питам защо не се намери поне късче българска земя за тези герои на борбата срещу нацизма?

На познаващите военното дело оставям да преценят, 2000 офицери колко военни формирования могат да организират и какви щети могат, въпросните полкове и дивизии, да нанесат на противника. На хуманистите – да изчислят, колко струва един единствен спасен човешки живот.

И на реалистите, да си отговорят – защо няма паметник на антинацистите от В-2, защо няма паметник на 36000 български войни паднали в битката с нацизма по полята на Европа.

И дали изобщо ПСА е паметник на битката с нацизма,  или поредният, смазващ Независима България  символ на тоталитаризма...

http://www.facebook.com/photo.php?fbid=202418856468928&set=a.202418833135597.56958.100001024462290&type=1&theater